— Не се шегувай. Продължавам да смятам, че е глупаво. А и опасно.
— Да, но ще се почувствам по-добре, ако го свърша. Хайде Фран, слизай.
„Навярно го прави заради мен“ — помисли тя.
Стоеше пред нея, изпотен и уплашен, с паяжини по широките си голи плещи, с изхвръкнал над тесните дънки корем, решен да не пропусне нищо, да направи всичко както трябва.
Младата жена се повдигна на пръсти и лекичко го целуна по устните.
— Внимавай — каза му сериозно и бързо се заспуска по стълбите, а напитката кламбуркаше в корема й — нагоре-надолу и насам-натам, йииик; Франи заслиза бързо, но успя да види как в очите му грейна неочаквано щастие. Сетне се спусна още по-бързо по стълбата от сеновала до пода на хамбара, защото усещаше, че ще повърне. Тя си знаеше, че е заради горещината, колата и бебето, но какво ще си каже Харолд, ако чуе? Затова бързаше да излезе навън. И успя. Точно навреме.
Харолд слезе след четвърт час; кожата му вече беше аленочервена, а ръцете му — сплескани с бяла боя. Докато той работеше на покрива, Франи подремна неспокойно под един бряст в предния двор на къщата на Ричардсън — изобщо не успя да заспи и все очакваше да чуе как се трошат кости и горкият дебел Харолд пищи отчаяно, падайки от покрива на високия хамбар върху твърдата земя. Но, слава Богу, това не се случи, а сега младежът гордо стоеше пред нея — с позеленели от тревата крака, изцапани от боята ръце и зачервени от слънцето рамене.
— Защо си свалил кутията с боята? — учудено попита тя.
— Не исках да я оставям горе. Ако стане нещо непредвидено, може да загубим ориентира си.
И Франи пак отбеляза колко твърдо е решен да не пропуска и най-малката подробност. Това дори малко плашеше.
Втренчиха погледи в покрива на хамбара. Прясната боя блестеше и се открояваше на фона на някога боядисаните в зелено греди; думите напомняха на Франи за надписите, които човек може да види тук-там по покривите на къщите на юг „ИСУС ЩЕ НИ СПАСИ“, или пък — „ВЪН ИНДИАНЦИТЕ“. Надписът на Харолд гласеше:
„ОТИВАМЕ В СТОВИНГТЪН, В ЦЕНТЪРА ПО
ЕПИДЕМИОЛОГИЯ, ВЪРМОНТ
ПО ФЕД. ШОСЕ № 1 КЪМ УЕЛС
ПО МЕЖД. ШОСЕ № 95 ДО ПОРТЛАНД
ПО ФЕД. ШОСЕ № 302 ДО БАР
ПО МЕЖД. ШОСЕ № 89 ДО СТОВИНГТЪН
НАПУСКАМЕ ОГЪНКУИТ НА 2 ЮЛИ, 1990 Г.
ХАРОЛД ЕМЕРИ ЛОДЪР
ФРАНСИС ГОЛДСМИТ“
— Не ти знам бащиното име — извини се Харолд.
— Няма нищо — отвърна Франи, все още загледана в надписа. Започваше под таванския прозорец, а последният ред — нейното име — бе точно над стрехата. — Как успя да се справиш с последния ред?
— Не беше много трудно — самодоволно отвърна той. — Трябваше малко да си провеся краката навън, това е всичко.
— О, Харолд! Защо не се подписа само ти?
— Защото сме екип — отвърна той, а после я погледна малко неспокойно и добави: — Нали?
— Да, предполагам… поне докато не се пребиеш. Гладен ли си?
Той грейна и възкликна:
— Уха! И то като вълк!
— Тогава предлагам да хапнем. И ще намажа изгорелите ти рамене с бебешко кремче. Просто ще се наложи да носиш риза, Харолд. Довечера няма да можеш да спиш.
— Ще спя като пън — отвърна той и се усмихна.
Франи се усмихна в отговор. Вечеряха с консерви и чай — този път Франи го направи и не пропусна захарта, а по-късно, когато започна да се смрачава, Харолд изчезна за малко и се върна с някакъв пакет.
— Беше на Ейми. Намерих го на тавана. Мисля, че мама и татко й го подариха, когато завърши прогимназия. Дори не знам дали все още работи, но взех няколко батерии от магазина. — Той потупа издутия си джоб.
Беше донесъл портативен грамофон — от онези с пластмасовия капак, специално изобретени за тринайсет-четиринайсетгодишни момиченца да ги носят на плажа и на градински увеселения. Свиреха с малки плочи и песните обикновено бяха на Озмъндс, Лийф Гарет, Джон Траволта или Шон Касиди. Франи го разгледа внимателно, а очите й се изпълниха със сълзи.
— Ами, хайде да проверим.
Работеше. Почти четири часа седяха в двата края на дивана, с грамофона на малката масичка пред тях; изпълнено с тъга, мълчаливо възхищение огряваше лицата им — слушаха как музиката на един изчезнал свят изпълва лятната нощ.
37.
Когато чу звука за пръв път, Стю изобщо не се изненада — беше толкова типичен за ясна лятна утрин. Тъкмо бе излязъл от Саут Райгейт, Ню Хампшир; магистралата извиваше през живописна местност — огромни брястове бяха надвесили клони над пътя, осеян с танцуващи слънчеви петна.
От двете му страни растяха буйни гъсталаци — смрадлика, хвойна и какви ли не храсти, чиито имена не знаеше. Огромното изобилие все още му изглеждаше чудно, тъй като беше живял в Източен Тексас, където флората изобщо не можеше да се сравнява с тукашната разнообразна растителност. Отляво ту се криеше зад храстите, ту се появяваше старинна каменна стена, а отдясно долиташе веселият ромон на поточе, криволичещо на изток. Из храстите шумоляха животинки — вчера една сърна, застанала на бялата линия на магистрала № 302, душейки въздуха, почти го хипнотизира с поглед; обаждаха се и птици. Сред всички тези звуци кучешкият лай прозвуча съвсем естествено.