Сега вече видя и собственика на гласа — както, изглежда, и на Коджак. Беше шейсетинагодишен мъж с раздърпан пуловер и стари сиви панталони… и носеше барета. Седеше на трикрако столче и държеше палитра. Пред него стоеше статив с платно.
Изправи се, остави палитрата на столчето (Стю чу как измърмори под нос: „Не забравяй, че я оставяш тук и не сядай отгоре“) и се запъти към него с протегната ръка. Лекият ветрец развяваше буйната му, прошарена коса, която се подаваше изпод баретата.
— Надявам се, че няма да насочите пушката си към мен, сър. Глен Бейтман, на вашите услуги.
Стю пристъпи напред и пое протегнатата ръка. Коджак отново започваше да пощурява и подскачаше около него, но се въздържаше да поднови нападението, поне засега.
— Стюарт Редман. Не се притеснявайте за пушката. Все още не съм видял достатъчно хора, та да започна да стрелям по тях. Всъщност освен вас не съм срещал никого.
— Обичате ли хайвер?
— Никога не съм опитвал.
— Значи сега е моментът. А ако не ви хареса, имам какви ли не важни неща. Коджак, стой мирно. Знам, че се каниш да подновиш шантавите си подскоци — ясен си ми като на книга, само че се контролирай. Не забравяй, приятелю, че по-висшите същества се различават от по-низшите по способността да се контролират. Да се контролират!
При този повик към доброто в природата му Коджак се отпусна на задните си лапи и заскимтя. Сетне се озъби, сякаш се усмихваше широко. От опит Стю знаеше, че кучетата които се усмихват, хапят, или са ужасно добри. Това очевидно принадлежеше към първата категория.
— Каня ви на обяд — рече Бейман. — Вие сте първото човешко същество, което виждам от седмица насам. Ще останете ли?
— С удоволствие.
— Южняк сте, нали?
— От Източен Тексас съм.
— Значи сте от Изтока, грешката е моя.
Бейтман се закиска на собствената си шега и се извърна към картината — безличен акварел, изобразяващ отсрещната гора.
— Ако бях на ваше място, не бих седнал на това столче — обади се Стю.
— По дяволите, не! Нали щяхме да обядваме?
Възрастният мъж промени посоката и се запъти към противоположния край на полянката. Стю видя, че под сянката на храстите е поставена хладилна чанта в оранжево и бяло, а върху капака й имаше нещо подобно на бяла покривка за пикник. Бейтман го разгъна и се оказа, че е точно това.
— Принадлежеше на баптистите от Уудсвил — обясни Бейтман. — Не смятам, че ще забележат липсата й, тъй като вече са при Исус. Поне тези от Уудсвил. Сега могат да се радват на единението с Бога на живо. Макар да смятам, че много ще се разочароват от рая, освен ако има телевизия — там може би й казват райвизия, по която да гледат Джери Фолуел и Джек ван Имп. А на нас тук ни остана само старото митологично единение с природата. Коджак, не стъпвай по покривката. Не забравяй, приятелю, трябва да се контролираш. Ще пресечем ли пътя, за да се измием, господин Редман?
— Наричайте ме Стю.
— Съгласен.
Пресякоха магистралата и се измиха с бистра, студена вода. На Стю му се струваше, че срещата точно с този човек, именно в този момент, идва съвсем навреме. Коджак скочи в потока малко по-надолу по течението, а после избяга в гората, лаейки щастливо. Стресна някакъв горски фазан — уплашената птица изхвърча от храста и изненадан, Стю си помисли, че може би всичко ще се оправи. По някакъв начин ще се оправи.
Не беше възхитен от хайвера — имаше вкус на студен рибен бульон — но в хладилната чанта имаше и колбас „Пеперони“, салам, две консерви сардини, няколко поомекнали ябълки и голяма кутия сушени смокини. Според Бейтман се отразявали добре на храносмилането. Стю не бе имал подобни проблеми, откакто напусна Стовинггън и тръгна пеша, но смокините му харесаха и той изяде доста. Всъщност поглъщаше всичко в огромни количества.
По време на обяда, докато и двамата се подкрепяха обилно със солени бисквити, Бейтман разказа на Стю, че е бил асистент по социология в общинския колеж в Уудсвил. Градът бил малък — славел се с общинския колеж и четирите си бензиностанции — и се намирал на десетина километра по-нататък по магистралата. Съпругата на Бейтман пък починала преди десет години. Нямали деца. Повечето от колегите му не го обичали — всъщност чувствата били взаимни.
— Мислеха ме за смахнат — обясни той. — Обаче голямата вероятност да са прави по никакъв начин не допринасяше за подобряването на отношенията ни.
Грипната епидемия приел без особено вълнение, защото най-после щял да има възможност вместо да работи, да рисува по цял ден, за което винаги мечтаел.