Краслоу, фермер от Хардинг Каунти, щата Ню Мексико бе ухапан от гърмяща змия и почина половин час по-късно.
В Милтаун, щата Кентъки, Джуди Хортън беше доста доволна от развоя на събитията. Джуди беше хубаво седемнайсетгодишно момиче. Преди две години бе направила две сериозни грешки — остави се да забременее и позволи на родителите си да я убедят да се ожени за младежа, направил бебето — очилат студент по инженерни науки в щатския университет. На петнадесет години мисълта за среща с колежанин, макар и първокурсник, я бе поласкала, но за нищо на света не можеше да разбере защо е позволила на Уолдо (Уолдо Хортън, какво скапано име!) да „наложи волята си“. А ако трябваше да забременява, защо пък точно от него? Джуди бе позволила и на Стив Филипс и Марк Колинс да „наложат волята си“. И двамата бяха от футболния отбор на Милтаунската гимназия (наричаха ги ягуарите и крещяха: „бяло-сините, давайте, давайте“), а тя беше мажоретка. Ако не беше скапаният Уолдо Хортън, на следващата година Джуди щеше да стане шеф на мажоретките без никакъв проблем. Пък и Стив или Марк щяха да бъдат доста по-сносни съпрузи. И двамата бяха широкоплещести, а русата коса на Марк се спускаше чак до раменете му и беше направо страхотна. Обаче бащата беше Уолдо, нямаше никакво съмнение. Необходимо й бе само да прегледа дневника си и да направи елементарни изчисления. Но когато бебето се роди, вече нямаше място за спор. То беше копие на Уолдо. Пфу!
И тъй, цели две години тя се бори с живота; подхващаше работа в какви ли не загубени закусвални, докато Уолдо ходеше на лекции. Накрая започна да мрази университета му повече, отколкото мразеше бебето и него самия. Ако толкова иска да има семейство, защо не се откаже от следването и не тръгне на работа? Тя работеше. Но нейните и неговите родители не позволяваха. Ако зависеше само от нея, Джуди можеше да го придума (няма да му позволява да я докосне в леглото, преди да е обещал), обаче четиримата сватове вечно си пъхаха носа във всичко. О, Джуди, нещата ще станат къде-къде по-хубави, когато Уолдо си намери добра работа. О, Джуди, всичко ще изглежда далеч по-прекрасно, ако ходеше по-често на църква. О, Джуди, яж лайна и се усмихвай, докато ги гълташ. Докато ги изгълташ всичките.
После избухна супергрипът и разреши всичките й проблеми. Родителите й умряха, умря и малкото й момченце Пити (това действително я понатъжи, но тя преодоля мъката за няколко дни), после родителите на Уолдо, а накрая и самият Уолдо и тя беше свободна. И през ум не й минаваше, че може да умре и това, разбира се, не се случи.
С Уолдо обитаваха апартамент в голяма стара сграда в центъра на Милтаун. Една от причините съпругът й да се съгласи да живеят там (естествено Джуди нямаше думата по въпроса), беше огромният като гардероб фризер в мазето. Апартаментът се намираше на третия етаж и познайте кой винаги тичаше нагоре-надолу по стълбите, за да прибира храната във фризера? Имате право на три предположения — първите две не се броят. Уолдо и Пити починаха вкъщи. По това време човек вече не можеше да постъпи в болница, освен ако не е голяма клечка, а моргите бяха претъпкани (и без това бяха скапани стари дупки и Джуди не би се приближила до такова място дори пари да й дават), но все още имаше ток. Тя замъкна мъртъвците в мазето и ги сложи във фризера.
Преди около три дни Милтаун остана без електричество, но долу все още беше доста хладно. Джуди знаеше, защото слизаше да гледа труповете им по три-четири пъти на ден. Казваше си, че просто проверява. Какво друго би могла да прави там? Да не би да злорадства?
На 2-и юли следобед, като слезе в мазето, забрави да пъхне гумената подпорка под вратата на фризера. Вратата се тресна зад гърба й и се заключи. Едва сега Джуди забеляза (макар в продължение на две години да бе идвала тук всеки ден), че от вътрешната страна няма дръжка. Във фризера вече беше прекалено топло, за да може тя да замръзне, но не и прекалено студено, за да умре от глад. И тъй, в крайна сметка Джуди Хортън умря в компанията на съпруга си и на сина си.
Джим Лий от Хатисбърг, щата Мисисипи свърза всички контакти в къщата към нафтов генератор, но го удари ток, докато се опитваше да го пусне.
Ричард Хогинс беше чернокож младеж, който цял живот бе живял в Детройт, щата Мичиган. През последните пет години се бе пристрастил към финия бял прах, който наричаше „хируин“. По време на супергрипната епидемия го бе отказал напълно, защото всички пласьори и дрогери, които познаваше, умряха или изчезнаха.
В този слънчев летен следобед той седеше на мръсните стъпала на задния вход, пиеше топъл севънъп и му се искаше да има поне една прашинка, поне една мъничка, миниатюрничка прашинка „хируин“.