— Мили Боже! — изстена затворникът.
— Харесва ли ти? — доволно попита мъжът. — Научих този трик от една сладурана, дето работеше в „салон за масаж“ в Сикокъс, Ню Джърси. В Сикокъс, Лойд, се намират най-големите свинеферми в света.
Той се наведе и пъхна ключа в бравата. Това се видя странно на Лойд, защото, ако не го лъжеше паметта (която точно сега не му помагаше особено), тези килии нямаха брави — те се отваряха и затваряха чрез компютър. Но той изобщо не се съмняваше, че сребърният ключ ще свърши работа.
Тъкмо когато го превъртя, непознатият спря, лукаво ухилен. Лойд отново усети как го заливат вълните на отчаянието. Всичко бе само трик.
— Май пропуснах да се представя. Името ми е Флаг, пише се Ф-л-а-г. Приятно ми е.
— На мен също — изграчи в отговор Лойд.
— Мисля, че преди да отворя тази килия и да идем да вечеряме, Лойд, трябва да сключим едно малко споразумение.
— Разбира се — отвърна дрезгаво затворникът и отново се разрида.
— Ти ще бъдеш дясната ми ръка. Нещо като мой Свети Петър. Щом отворя тази врата, ще ти дам ключовете за царството небесно. Ама че сделка, а?
— Да-а — пошепна Лойд и пак взе да му става страшно. Вече беше почти тъмно. Фигурата на Флаг едвам се различаваше, но очите му все още се виждаха съвсем ясно. Те сякаш светеха в тъмнината като очи на рис, разделяни от решетката на килията. Лойд почувства ужас, но и още нещо, подобно на религиозен екстаз. Изпитваше неописуемо удоволствие. Удоволствието да бъдеш избран.. Усещане, че някак си е спечелил… нещо, макар да не знаеше точно какво.
— Искаш да си разчистиш сметките с онези, които са те тикнали тук, нали?
— О, Боже, има си хас! — отвърна Лойд и веднага забрави страха си — той сякаш се разтвори във всепомитащия, жадуващ отмъщение гняв.
— Не само с тези хора, а може би и с всички други, които биха ти причинили подобни мъки, а? — предположи Флаг. — Ненавиждаш определен тип хора, нали? За тях личности като тебе не са нищо друго освен боклук. Защото онези са си вирнали носовете. Смятат, че човек като теб не бива да живее.
— Точно така — рече Лойд. Неописуемият му глад за храна изведнъж се превърна в друг вид глад, както преди малко черният камък внезапно се бе превърнал в сребърен ключ. Този човек успя да изрази всички смътни усещания на Лойд само с пет изречения. Стана му ясно, че не мечтае да отмъсти само на пазача на входа — „А, ей го тоя, отвореният мухльо. Как си, мухльо? Няма ли пак да кажеш нещо умно?“, защото той не беше единственият. Наистина, пазачът притежаваше КЛЮЧА, но не го беше направил. Някой му го е дал. Навярно комендантът на затвора, но той също не е направил КЛЮЧА.
Лойд искаше да намери онези, които са го направили и подправили. Тях грипът не ги хваща, а той има работа с тях. О, да, и то важна работа.
— Знаеш ли какво се казва в Библията за такива хора? — тихо попита Флаг. — „Но който възвишава себе си, ще се смири, а силните ще паднат, а упоритите ще си счупят рогата.“ А знаеш ли какво се казва за хора като теб, Лойд? „Блажени низшите по дух, защото е тяхно небесното царство.“ И още се казва: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята.“
Лойд кимаше. Кимаше и плачеше. За миг му се стори, че около главата на Флаг се появява блестящ ореол, чиято светлина бе толкова ярка, че .ако Лойд задържи погледа си по-дълго върху него, очите му ще се превърнат в димящи въгленчета. После ореолът изчезна… ако изобщо се бе появявал. Най-вероятно беше само видение, защото очите на Лойд все още не се бяха приспособили към светлината.
— Е, не си особено умен — продължи Флаг, — но си първият. Освен това имам усещането, че си много лоялен. Слушай, Лойд, ние двамата ще стигнем далече. Сега е време за хора като нас. Очакват ни велики дела. Трябва ми само твоята дума.
— Д-дума?
— Да, че никога няма да се разделяме. Без предателства. Без заспиване, когато си на пост. Много скоро ще има и други — те вече са поели на запад, но засега сме само двамата. Ще ти дам ключа, ако ми обещаеш.
— Ъ-ъ… обещавам — каза Лойд и думата сякаш увисна във въздуха, вибрирайки странно. Той се заслуша в тези вибрации, наклонил глава на една страна, като че я виждаше как проблясва, сякаш северното сияние се отразяваше в нечии мъртви очи.