Забрави всичко, когато чу как лостчетата прещракват в ключалката. В следващия миг бравата падна на пода, от нея се извиваха тънки струйки дим. — Свободен си, Лойд. Излизай!
Невярващ, Лойд колебливо посегна към решетките, сякаш можеха да го опарят; действително като че бяха леко нагрети. Щом бутна вратата, тя се отвори леко и безшумно. Той се втренчи в спасителя си, чиито очи пламтяха.
Почувства нещо в ръката си. Ключът.
— Вече е твой, Лойд.
— Мой?
Флаг сграбчи ръката му и сви пръстите му в юмрук… Лойд усети как камъкът се движи в ръката му, как се променя. Нададе дрезгав вик и разтвори дланта си. Ключът бе изчезнал и на негово място се бе появил черният камък с червената дупка. Учуден, Лойд го вдигна пред очите си и го завъртя насам-натам. Червената дупка изглеждаше ту като ключ, ту като череп, ту отново като кръвясяло, полузатворено око.
— Мой — прошепна той.
Този път сви дланта си в юмрук без чужда помощ стискайки камъка с все сила.
— Хайде да вечеряме! — предложи Флаг. — Тази нощ ни предстои дълъг път.
— Вечеря? Добре.
— Имаме адски много работа — доволно заяви Флаг. — И ще се движим много бързо.
Те се запътиха заедно към стълбите, покрай мъртъвците в другите килии. Когато Лойд залитна от слабост, Флаг го подхвана над лакътя и го изправи. Лойд се извърна и погледна ухиленото лице. В очите му се четеше не само благодарност, а нещо подобно на обич.
40.
Ник Андрос спеше неспокойно на кушетката в канцеларията на шерифа Бейкър. Беше само по гащета и запотеното му тяло леко лъщеше. Снощи, преди да потъне в дълбините на съня, последната му мисъл беше, че няма да доживее до сутринта; от зловещия човек, които неизменно присъстваше в трескавите му кошмари, го делеше единствено тази последна тъничка обвивка на съня, но бе сигурен, че онзи ще пробие някак и нея и ще го отвлече.
Чувстваше се странно. Не виждаше нищо с окото, което Рей Бут се опита да извади и в продължение на два дни изпитваше силна болка. На третия обаче усещането, че слепоочията му са притиснати от гигантско менгеме, почти изчезна и премина в тъпо пулсиране. С това око виждаше само сива мъгла, в която понякога плуваха сенки, или поне така му се струваше. Но не това беше най-голямата беда, всъщност най-сериозна беше раната на бедрото.
Тогава не й обърна внимание и не я дезинфекцира. Болката в окото беше толкова силна, че Ник почти не забеляза драскотината. Тя беше плитка, започваше от горната част на бедрото и завършваше при коляното. На следващия ден той с почуда разгледа дупката от куршума в панталона си. А на още по-следващия ден — 30-ти юни — раната се зачерви по ръбовете и мускулите на крака започнаха да го болят.
Ник докуцука до кабинета на д-р Соумс, където откри шише кислородна вода. Изля почти половината върху драскотината, която беше дълга около двадесет и пет сантиметра. Но, общо взето, това начинание се оказа след дъжд качулка. Още същата вечер десният му крак запулсира като гангренясал зъб, а под кожата се виждаха издайническите червени линии, които се появяват при отравяне на кръвта — те тръгваха във всички посоки от раната, която едва що бе хванала коричка.
На 1-ви юли Ник отново се замъкна до кабинета на д-р Соумс и прерови цялото шкафче за лекарства, търсейки пеницилин. Намери само една рекламна опаковка с две хапчета и след като се поколеба за миг, глътна и двете. Много добре знаеше, че може да умре, ако организмът му не приеме пеницилина, но другата алтернатива бе още по-ужасна смърт. Инфекцията се разрастваше непрестанно. Пеницилинът не го уби, но не настъпи и особено подобрение.
Вчера по обед вече имаше висока температура и предполагаше, че е прекарал доста време в делириум. Имаше достатъчно храна, но не изпитваше глад, а ужасна жажда — пиеше чаша след чаша дестилирана вода от хладилника в канцеларията на шерифа. Снощи, когато заспа (или изгуби съзнание), водата почти беше свършила, а Ник нямаше понятие от къде може да се снабди с още. Всъщност му беше все едно. Скоро ще умре и няма за какво да се тревожи. Не беше особено въодушевен от идеята за смъртта, но мисълта, че няма да изпитва повече болка и мъка, беше много успокояваща. Кракът му едновременно пулсираше, сърбеше го и гореше.
Откакто уби Рей Бут, нощите му бяха кошмарни, заливаше го потоп от сънища. Сякаш всички, които някога е познавал, се връщаха на сцената, за да се поклонят отново. Руди Спаркман посочва белия лист: „Ти си този празен лист.“ Майка му показва ченгелчетата и кръгчетата, които му бе помогнала да изпише на друг лист, който преставаше да бъде бял: „Тук пише Ник Андрос, миличък. Това си ти.“ Джейн Бейкър, извърнала глава върху възглавницата, казва: „Джони, бедни мой Джони.“ В тези сънища д-р Соумс всеки път караше Джон Бейкър да си свали ризата и всеки път Рей Бут казваше: „Дръжте го… ще му изпия кръвчицата., тоя педал ме ритна… дръжте го…“ За разлика от друг път при тези сънища Ник не разбираше какво се говори по движението на устните, а чуваше какво казват хората. Тези сънища бяха ужасно реални. Когато болката в крака се усилеше и Ник почти се събуждаше, те избледняваха. Щом отново се унесеше, се появяваше нова сцена. В два от кошмарите обаче присъстваха хора, които никога не бе виждал; всъщност когато се събуди окончателно, тях си спомняше най-отчетливо.