В единия той се намира на някакво високо плато. Земята пред него прилича на релефна географска карта. Наоколо е пусто, а звездите на небето изглеждат толкова близо, че сякаш може да ги докосне. До него стои някакъв човек… не, не е човек, а само сянка с очертанията на мъж. Като че ли фигурата е изрязана от тъканта на действителността, а до Ник стои само фотографски негатив на мъж, по-точно черна дупка с формата на мъжко тяло. Сянката шепне: „Всичко, което виждаш, ще бъде твое, ако паднеш на колене и се преклониш пред мен.“ Ник поклаща глава и му се иска да се отдалечи от пропастта, зейнала пред него, но се страхува, че сянката ще протегне черните си ръце и ще го блъсне в бездната.
„Защо не отговаряш? Защо поне не кимнеш в знак на съгласие?“
В съня Ник прави същото движение, което е правил толкова пъти наяве — докосва уста с пръсти, допира длан до гърлото си… а после изведнъж се чува да казва с ясен, при това доста мелодичен глас: „Не мога да говоря. Глухоням съм.“
Разбира се, че можеш. Ако искаш, можеш. Ник протяга ръка — страхът му изчезва, заместен от учудване и безкрайна радост. Но когато докосва рамото на черната сянка, ръката му замръзва, сякаш се е изгорил. Той рязко я дръпва — върху кокалчетата са започнали да се образуват ледени кристали. Изведнъж осъзнава, че не е глух. Чува гласа на тъмната сянка, далечния писък на нощна птица, протяжния вой на вятъра. Онемява, потресен от чудото. Светът придобива ново измерение, чиято липса никога не е забелязвал, тъй като то му е било непознато. Той чува звуци, И дори знае какъв е всеки от тях, без някой да му казва. Прекрасни са. Прекрасни звуци. Ник прокарва ръка по ризата си и прехласнат слуша как ноктите му дращят лекичко по памучния плат.
После загадъчният човек се обръща към него и Ник е обхванат от панически страх. Това създание, каквото и да е то, не прави чудеса безплатно.
… ако паднеш на колене и се преклониш пред мен.
И Ник скрива лице в шепите си, защото иска да притежава всичко, което черната сянка му показва от това високо ПУСТИННО плато — градове, жени, съкровища, власт. Но най-много му се иска да чува опияняващото дращене на ноктите по ризата си, тиктакането на часовник в празна къща след полунощ и тайнственото ромолене на дъжда.
Ала все пак казва „не“ и отново го обгръща вледеняващ студ, блъскат го, той пада, пада, пада и пищи безгласно, пропадайки в бездната, докато в един миг усеща аромата на
… царевични поля?
Да, на царевични поля. Това беше другият сън и двата така се преливаха, че беше трудно да се определи къде е границата помежду им. Той е сред полето, сред зелената царевица; лято е, мирише на пръст, на говежда тор и млади растения. Ник се изправя и тръгва по браздата, но след миг застива, защото осъзнава, че чува как юлският вятър шумоли сред зелените мечовидни листа… но чува още нещо.
Музика?
Да — някаква музика. И насън си мисли: „Ето какво било да не си глух.“ Музиката звучи някъде напред и Ник се запътва право натам, защото иска да види източника на прекрасните звуци — дали е така нареченото „пиано“, или „валдхорна“, или „чело“, или някакъв друг инструмент.
Горещото ухание на лято, синият похлупак на небето над него, тези прекрасни звуци. Това е най-щастливият миг в целия сън. Ник все повече се доближава към източника на музиката и изведнъж към мелодията се присъединява глас — старчески глас, подобен на напукана кожа, който леко заваля думите, сякаш песента е задушено, което макар и често претопляно, не загубва първоначалния си вкус. Омагьосан, Ник продължава напред.