Нощта прекара в някаква ферма на шестнайсет километра от Шойо. Привечер на 4-ти юли почти бе достигнал Оклахома. Същата вечер, преди да си легне, застанал в двора на друга ферма, съгледа метеор, чиято студена бяла светлина раздра нощната тъмнина. Помисли си, че никога не е виждал по-красива гледка. Радваше се, че е жив, каквото и да го очакваше в бъдеще.
41.
В осем и половина Лари се събуди от напеклото го слънце и от чуруликането на птичките. И двете го изпълваха с възторг. Откакто напуснаха Ню Йорк, всяка сутрин се събуждаше по този начин. Към всичко това се прибавяше — като безплатна награда към покупка — удоволствието от чистия свеж въздух. Дори Рита го бе забелязала. Лари все си казваше: „Е, това е най-доброто, което можем да очакваме.“ Но нещата се оправяха все повече и повече. Докато започнеше да се пита какво са се опитвали да направят с тази планета. Което на свой ред пораждаше въпроса, дали пък в места като Северна Минесота и Орегон, или по западните склонове на Скалистите планини, въздухът не е бил винаги толкова чист.
Лежейки в своята половина на двойния спален чувал под ниския платнен таван на малката палатка, която бяха прибавили към пътната си екипировка в Пасайк на 2-ри юли сутринта, Лари си спомни как Ал Спелман от „Парцаливците“ се бе опитал да го убеди да тръгне с него и още двама-трима младежи на палатка. Щяха да се отправят на изток, да спрат за една нощ във Вегас, а после да отидат на някакво място, наречено Лавленд, щата Колорадо. От там щяха да се изкачат в планината и да лагеруват на палатка пет-шест дни.
— Цялата тая глупост за „Високите Скалисти планини“ можете да си я запазите за Джон Денвър — присмя им се Лари тогава. — Като се върнете, целите ще бъдете изпохапани от комари, а задниците ви ще бъдат изприщени от отровния бръшлян, докато сте клечали из шубраците. Е, свирнете, ако случайно размислите и решите да останете на палатка във Вегас за пет дни.
Но може би беше сгрешил, че не бе отишъл с тях. Сега беше господар на себе си, никой не го притесняваше (освен Рита, но Лари смяташе, че може да я изтърпи), дишаше чист въздух, нощем спеше, без да се мята и да се преобръща — дълбоко като пън, сякаш някой го е ударил с чук по главата.
А тази сутрин в Бенинггън, щата Върмонт, когато трябваше да поемат на изток по магистрала № 9, тази сутрин се различаваше от останалите. Ей Богу, беше Четвърти юли, Денят на независимостта.
Лари седна в спалния чувал и погледна към Рита, но тя спеше дълбоко, виждаха се само очертанията на тялото й под ватираната материя и кичур коса. Е, тази сутрин ще я събуди както подобава.
Лари разкопча ципа и се измъкна навън гол-голеничък. За миг настръхна, но после усети, че всъщност е топло — може би вече имаше двайсет градуса. Предстоеше още един прекрасен ден. Лари изпълзя от палатката и се изправи.
Отстрани беше паркиран мотоциклетът им — черен „Харли Дейвидсън“, 1200 кубика, с никелирани части. Подобно на палатката и спалния чувал той също беше придобивка от Пасайк. Преди да се спрат на него, вече бяха сменили три коли — с две от тях не успяха да се промъкнат през задръстванията по магистралите, а третата заседна в калта край Нътли, когато Лари се опита да заобиколи два катастрофирали камиона. Единственото решение на проблема беше мотоциклетът. С него човек може лесно да заобиколи наблъсканите една в друга коли, като кара на първа скорост. Когато има сериозно задръстване, може просто да го бута по аварийното платно или дори по банкета, ако има такъв. На Рита идеята не й харесваше — возейки се отзад, тя се изнервяше ужасно и буквално през цялото време плътно се притискаше към него, но се съгласи, че това е единственото разрешение. Последното улично задръстване в историята на човечеството беше забележително. Още на 2-ри юли вечерта отново навлязоха в щата Ню Йорк и разпънаха палатката в покрайнините на Куоривил; на запад, обвити в мъгли, се издигаха загадъчните планини Катскил. На 3-ти следобед поеха в източна посока и на смрачаване вече бяха във Върмонт, след което се озоваха в Бенингтън.
Устроиха лагера си на една височина край града и сега, уринирайки гол до мотоциклета, Лари гледаше надолу и се възхищаваше на града, който приличаше на картичка с изглед от Нова Англия. Две спретнати бели църкви, чиито камбанарии сякаш пробождат синьото сутрешно небе, сива каменна постройка, по чиито стени пълзи бръшлян, старинна фабрика, няколко тухлени училищни сгради и много, много дървета в зелени летни премени. Единственото, което придаваше странен вид на изгледа, беше липсата на дим от комина на фабриката и паркираните под странен ъгъл коли (оттук изглеждаха като колички „Мачбокс“) по главната улица, която всъщност беше част от магистралата, по която се движеха Рита и Лари. Но в тази обляна от слънце тишина — беше тихо, освен дето от време на време се обаждаше по някоя птица — той би могъл да сподели гласно чувствата на покойната Ирма Фейет, ако познаваше тази дама — „не е голяма загуба“.