Изведнъж се отърси от вцепенението и се запрепъва навън Когато се изтърколи от палатката, одра и двете си колена Повдигаше му се ужасно — опитваше се да преодолее гаденето не искаше да го прави, защото мразеше да повръща повече от всичко на света, но изведнъж в главата му проблесна мисълта: „Братче, та аз бях решил да я ЧУКАМ!“, и внезапно загуби контрол. Сетне се разрида и се отдалечи пълзешком от димящата каша; отново му прилоша от отвратителния вкус в устата и носа му.
Почти през цялата сутрин тя не му излезе от ума. Изпитваше облекчение, че е мъртва — дори огромно облекчение. Но не би го признал никому. Потвърждаваше се всичко, казано от майка му, от Уейн Стъки и от онази глупачка, дето имаше апартамент до Фордхамския университет. Лари Ъндърууд, който удостои Фордхам с височайшето си присъствие.
— Не съм свястно момче — гласно изрече той и след като го каза, се почувства по-добре.
Така беше по-лесно да си признае истината, а да казваш истината е най-важното нещо. Лари се бе договорил със себе си — в задната стая на подсъзнанието си, откъдето Силите Зад Кулисите дърпат конците — да се грижи за Рита. Може да не е свестен, но не е и убиец, само че онова, което стори в тунела, много приличаше на опит за предумишлено убийство. Тъй че беше решил да се грижи за нея, да не й крещи, независимо колко е бесен — например когато го смазваше в желязната си прегръдка в стил „Канзас Сити“, докато пътуваха с мотоциклета, да не се изнервя, независимо колко го дразни присъствието й или какви глупости върши понякога. Онази вечер бе сложила консервна кутия с грах в жаравата на огъня, без да отвори предварително капака, и в последния миг Лари успя да я издърпа с една пръчка, три секунди преди да експлодира като бомба и тенекиените парчета да се разхвърчат наоколо като снаряди, ослепявайки ги за цял живот. Но прочете ли й конско по въпроса? Не. Не го стори. Пошегува се и заговори за друго. По същия начин реагираше и на хапчетата. Смяташе, че това си е нейна работа. Може би е трябвало да обсъдиш тези неща с нея. Може би тя е искала да поговорите.
— По дяволите, не се бяхме събрали на разговори на високо равнище — изрече на глас Лари.
Беше въпрос на оцеляване. А тя не успя да се справи. Може би го е знаела още откакто се срещнаха в Сентръл Парк и тя най-небрежно стреля по вишневото дърво с онзи на пръв поглед безобиден 32-калибров пистолет, който сякаш всеки миг щеше да избухне в ръката й . Може би…
— По дяволите! — ядосано кресна Лари. Надигна манерката, но тя беше празна, а той продължаваше да има блудкав вкус в устата. Може би в цялата страна има хора като нея. Грипът не е пощадил дори хората, приспособени да оцеляват, пък и защо ли? Може би в този миг някой младеж в идеално физическо състояние, с имунитет против грипа умира от гнойна ангина. Или както би казал Хени Янгмън: „Ей, момчета, имам цял милион от тез.“
Лари седеше под дърветата на асфалтовата отбивка край магистралата. Обгърнат от златиста омара, щатът Върмонт неусетно свършваше и започваше щатът Ню Йорк — гледката беше просто зашеметяваща. Край пътя стърчеше табела: „ВИДИМОСТ 18 КИЛОМЕТРА“. Но Лари смяташе, че вижда много по-надалеч. В ясен ден видимостта е неограничена. В другия край на отбивката имаше висок до коленете каменен парапет, където се въргаляха бирени бутилки, както и използван презерватив. Сигурно привечер тук идват гимназисти и наблюдават как в града една след друга се запалват светлините. Първо се екзалтират от красотата на гледката, после вършат други неща. ТСЛ, както му викаха те, или „тренировки по съвместно лежане“.
Само че защо се чувства толкова зле? Нали признава истината? Да. А най-неприятното бе, че изпитва облекчение. Че на шията му вече не виси камък.
Не, най-неприятното е да си сам. Самотата е най-страшна.
Банално, но вярно. Лари имаше нужда от някого, с когото да споделя мислите си. Някой, на когото да каже простичко:
„В ясен ден видимостта е неограничена.“ Ала единственият му слушател се намира в палатка на два километра и половина оттук, а устата му е пълна със зелена пяна от повръщано. Вкочанява се и събира мухи.
Лари отпусна глава на коленете си и затвори очи. Каза си че няма да плаче. Мразеше да плаче почти колкото да повръща.
В крайна сметка се оказа страхливец. Не можа да я погребе. Опита се да извика в съзнанието си всички най-ужасни неща — ларви и бръмбари; бобаци, които се отбиват да похапнат, и колко е несправедливо едно човешко същество да захвърли друго като обвивка от бонбон или празна кутия от Пепси. Струваше му се, че в цялата работа все пак има нещо не съвсем редно, а и да си признаем (нали вече си признаваме истинските причини за нещата?), погребението не е нищо друго освен най-елементарна практична мярка. Можеше да отиде в Бенинггън и да разбие някоя железария от веригата „Най-известните железарии“, да вземе една „най-известна лопата“ и подходяща „най-известна кирка“; можеше да преживее дори факта, че трябва отново да се качи там, горе, където е толкова тихо и прекрасно, и да изкопае един „най-известен гроб“ край „най-известната табела“: „18 КИЛОМЕТРА ВИДИМОСТ“. Но да влезе отново в палатката (която сигурно вече вони като онази тоалетна в парка, където „най-известният развален сладкиш“ щеше да остане за вечни времена) и да разкопчее докрай ципа на спалния чувал, после да измъкне подпухналото й, вдървено тяло, да го хване под мишниците и да го завлече до дупката, да го търкулне вътре, да хвърля отгоре пръст и да гледа как се сипе по белите й крака с разширени вени и се заплита в косата й…