Но самият Бейтман не искаше да се засели „на партера“ на отново възникващото общество. Изглежда, не желаеше нищо повече — поне за момента — от това да се разхожда с Коджак, да рисува картини, да си намира работа в градината си и да размишлява върху социологическите последици от почти пълното унищожение на човечеството.
„Ако се върнеш по нашите места и подновиш поканата си да «съ присъидинъъъ», Стю, вероятно ще се съглася. Общуването е проклятието, което тегне над човешката раса. Исус в трябвало да каже: «Да, истина ви казвам, където двама или трима са събрани, все ще се намери някой да им вади душицата.» Да ти кажа ли какво казва социологията за човешката раса? Ще ти го обясня просто. Покажи ми мъж или жена, които живеят съвсем сами — това са светци. Ако са двама, ще се влюбят един в друг. Ако са трима, ще измислят очарователното понятие, наречено «общество». Станат ли четирима, ще построят пирамида. Ако са петима, ще поставят един извън закона. Нека са шестима и ще преоткрият предразсъдъците. Ако са седем, за седем години ще измислят отново войната. Хората може и да са сътворени по Божия образ и подобие, но човешкото общество е създадено по образ и подобие на Неговата противоположност и винаги ще се опитва да се завърне в рая.“
Беше ли вярно това? Ако беше, Бог да им е на помощ. През последните няколко дни Стю много мислеше за стари приятели и познайници. Паметта му имаше непоправимата склонност да заличава или напълно да изхвърля неприятните черти на тези хора — как Бил Хапскомб си бъркаше в носа, а после размазваше сопола по подметката на обувката си; побоищата на Норм Бруът върху децата му, чудовищният начин, по който Били Въръкър контролираше популацията от котки край къщата си, смазвайки тъничките черепчета на новородените котенца с подметките на рейнджърските си ботуши.
Стараеше се да мисли само за приятни неща. Лов в зори, когато хората са опаковани в пухените си якета, а отгоре са навлекли оранжеви, фосфоресциращи жилетки. Приятели, събрани на покер в дома на Ралф Ходжес и как Уили Крадок вечно се оплаква, че е вътре с четири долара, дори да печели двайсет. Шест-седем души избутват обратно на пътното платно джипа на Тони Лиоминстър, който е попаднал в канавката, тъй като е бил фиркан до козирката. Тони се клатушка наоколо и се кълне в Бог и във всички светии, че е свърнал от пътя, за да не се блъсне в камион, претъпкан с мексикански черноработници. Боже, как се смяха тогава. Безкрайните етнически вицове на Крис Ортега. Спомни си още как посещаваха проститутките в Хънтсвил и как Джо Боб Брентууд пипна срамни въшки и се опитваше да убеди всички, че са от дивана в салона, не от момичетата. Дявол да го вземе, бяха славни времена! Може би не славни според критериите на така наречените изискани хора — нощни клубове, скъпи ресторанти и разни там музеи, но все пак прекрасни. Спомените се редуваха в паметта му, сякаш стар самотник редеше пасианс, изваждайки карта след карта от мазна колода. Копнееше да чуе човешки гласове, да се познае с някого, да може да се обърне към някого и да каже: „Видя ли това?“, когато се случи нещо интересно, като да речем метеоритния дъжд онази вечер. Не беше разговорлив, но не обичаше самотата. Когато мотоциклетите най-сетне се появиха иззад завоя, той се поизправи и видя две хонди, двеста и петдесет кубика, карани от младеж на около осемнайсет години и може би малко по-голяма девойка. Тя беше облечена в яркожълта блуза и светлосини дънки „Ливайс“.