В крайна сметка продължиха в посоката, в която се движеха Фран и Харолд — на запад. Според Стю Глен Бейтман би се радвал да ги подслони тази вечер, ако успеят да стигнат до Уудсвил преди тъмно, а на сутринта може и да се съгласи да продължи с тях (при тези думи Харолд отново се намуси). Стю караше мотора на Франи, а тя се возеше зад Харолд. При Туин Маунтън спряха за обяд, захващайки се с бавната и трудна работа да се опознаят. Техният акцент му звучеше странно — произнасяха „а“ с по-отворена уста, а понякога изпускаха „р“-тата или ги изговаряха по особен начин. Предполагаше, че на тях неговият говор също им звучи смешно, може би още по-смешно.
Обядваха в една изоставена от собствениците закусвалня и Стю установи, че лицето на Фран привлича погледа му все по-често и по-често — наблюдаваше игривите й очи; очертанията на малката, но решителна брадичка; начина, по който бърчеше чело и върху него се появяваше онази линия, която издаваше мислите й. Харесваха му цялата й външност и начинът, по който тя говореше. Дори му харесваше как косата й е опъната назад и открива слепоочията й. Полека-лека започваше да осъзнава, че въпреки даденото обещание на Харолд започва да я желае.
КНИГА ВТОРА
НА ГРАНИЦАТА
5 ЮЛИ — 6 СЕПТЕМВРИ 1990
Пристигаме със кораба, наречен „Мейфлауър“,
със кораба, кръстосал океани.
Пристигаме в часа за хората най-страшен,
с американска песен на уста ни.
Но няма страшно, няма страшно —
не може все да си щастлив…
Търсиш упорито ресторант крайпътен, където хамбургери денонощно се пекат и джубоксът стари плочи пуска с тътен. Да, хубаво е в САЩ да се живее, тук има всичко, за което сърце ти милее!
43.
Някакъв мъртвец лежеше проснат насред главната улица на Мей, щата Оклахома.
Ник не се изненада ни най-малко. Бе видял доста трупове, откакто напусна Шойо, а и отлично разбираше, че те са една хилядна от всички мъртъвци в населените места, през които беше минал. Понякога миризмата на смърт бе така всепроникваща, че малко му оставаше да припадне. Така че един труп повече не беше от кой знае какво значение.
Но когато мъртвият внезапно седна, такъв ужас обзе Ник, че той повторно загуби контрол над велосипеда. Колелото закривуличи, после се прекатури и младият мъж се строполи на шосе № 3 на щата Оклахома, ожули си ръцете и си обели челото.
— Бога ми, господине, якичко паднахте — каза мъртвецът, който, олюлявайки се, пристъпяше към него, с дружелюбно изражение на лицето. — И още как! Мили Боже!
Ник не разбра какво му говори, защото гледаше как кръвта капе на пътя от раната на челото му. Опитваше се да разбере колко сериозно се е наранил. Затова, когато ръката на непознатия докосна рамото му, той заотстъпва назад, а здравото му око се разшири от ужас.
— Не се стягай — каза мъртвецът. Ник осъзна, че това не е мъртвец, а млад мъж, който го гледаше щастливо усмихнат. В едната си ръка държеше преполовена бутилка уиски и в този миг глухонемият разбра, че пред него стоеше не възкръснал мъртвец, а човек, който се бе напил до смърт и бе заспал насред шосето.
Ник кимна и направи знак, че е добре. Топла капка кръв се стече в окото, над което Рей Бут хубаво се беше потрудил, и младежът усети неприятно смъдене. Повдигна превръзката и го избърса с опакото на ръката си. Днес виждаше малко по-добре, ала когато затвореше здравото си око, светът заприличваше на размазана цветна снимка. Отново намести превръзката и бавно се приближи до стар плимут с канзаски номер, паркиран до бордюра. Видя отражението си в задното стъкло на колата. Раната не изглеждаше дълбока, макар и да кървеше Ще намери аптека, ще я дезинфекцира и ще залепи отгоре й лейкопласт. Смяташе, че все още има достатъчно пеницилин в организма си, за да се пребори с всякакви микроби, макар че от раната от куршум в крака, когато по чудо се спаси от смърт, се бе развила ужасна инфекция. Започна да вади малките камъчета, забили се в дланите му, и изохка.
През цялото време младият мъж с бутилката уиски го наблюдаваше безучастно. Ако Ник случайно бе вдигнал поглед в този момент, това сигурно щеше да го озадачи. Когато се обърна към колата, за да се огледа в задното й стъкло, възбудата и радостта сякаш се заличиха от лицето на младия мъж. То стана гладко, без нито една бръчка, а погледът му — празен. Носеше работнически гащеризон, чист, но доста избелял, и тежки обувки, тип кубинки. Беше около един и осемдесет висок, със светлоруса, почти бяла коса. Очите му бяха бледосини, съвсем безизразни и заедно с пепеляворусата коса издаваха скандинавския произход на дедите му. Не изглеждаше на повече от двадесет и три, но по-късно Ник разбра, че е на четиридесет и пет, защото помнеше края на войната с Корея и че баща му се бе върнал у дома един месец по-късно, във военна униформа. Безсъмнено не си го бе измислил. Том Кълън не го биваше по съчиняването на истории.