Ако баща му беше с него, той обикновено смръщваше вежди, побутваше го с лакът, дори го потупваше по гърба, докато Том не „оживееше.“ отново. Ала през първата половина на 1988 бащата на Том се вясваше все по-рядко, защото се срещаше с една червенокоса келнерка, която работеше в грил-бара на Бумърс. Името й бе Диди Пакалоте, което бе дало повод за доста шеги. Преди около година Дон Кълън и келнерката бяха избягали заедно. Бяха ги видели един-единствен път в някакъв евтин долнопробен мотел в Слапаут, Оклахома, недалеч оттук. Оттогава изчезнаха безследно.
Повечето хора смятаха, че внезапните пристъпи на тотално вцепенение бяха ярко доказателство за слабоумието на Том, ала те всъщност бяха резултат от нормално протичащи умствени процеси. Психолозите твърдят, че нормалният човек разсъждава по дедуктивен или индуктивен път, способност, която липсва на бавноразвиващия се. В неговия мозък веригата се прекъсва, превключвателите излизат от строя. Състоянието на Том Кълън не беше от най-тежките — той все пак можеше да прави някои елементарни изводи. От време на време, именно когато видимо изключваше напълно, успяваше да достигне и до някое по-сложно умозаключение. В такива моменти изпитваше нещо, което можеше да се опише с израза на нормално мислещите: „думата е на върха на езика ми“. Когато това се случеше, Том се абстрахираше изцяло от реалния свят, който за него представляваше само отделни мигове на сензорни възприятия, и се потапяше в съзнанието си. Беше като човек в непозната тъмна стая, който лази по земята и се блъска в предметите, търсейки с една ръка контакт за лампата, която държи в другата си ръка. Ако успееше да го напипа, а това не винаги ставаше, следваше внезапен взрив от светлина и Том виждаше съвсем ясно стаята. Той беше човек на сетивните възприятия. Сред любимите му неща бяха содата с лед в дрогерията на господин Нортън, момиче с къса пола, което чака на ъгъла, за да прекоси улицата, миризмата на люляк, допира до коприна. Но най-много от всичко обичаше неуловимото, обичаше онзи миг, когато връзката се осъществяваше, контактът преработваше (макар и временно), лампата светваше в тъмната стая. Обаче това не ставаше винаги, често връзката между нещата му убягваше. Но не и този път.
Току-що бе казал: „Да не би да си глух?“
Човекът се бе държал така, сякаш не чуваше това, което Том му казваше, освен когато го гледаше право в устата. А и нищо не бе му казал, едно „здрасти“ дори. Хората не винаги отговаряха на въпросите на Том, защото нещо в изражението му им подсказваше, че е бавноразвиващ се. Ала когато това се случваше, обикновено човекът насреща изглеждаше ядосан, тъжен или се изчервяваше. А този реагираше различно. Той дори му бе направил знак с палец и показалец, който Том знаеше, че означава „аз съм добре“. Но не бе произнесъл нито дума.
Закрил бе ушите си с ръце и беше поклатил глава.
Ръце върху устните и пак същото.
Ръце на гърлото и пак същото.
Стаята се освети ярко, връзката бе осъществена.
— Мили Боже! — възкликна Том и лицето му засия. Втурна се в дрогерията, забравяйки напълно, че това беше незаконен акт. Човекът, който не говореше, изстискваше някаква течност от една туба върху памук и триеше с него челото си.
— Хей, господине! — викна Том, тичайки към него. Човекът не се обърна. Том се смути и за миг се поколеба. После си спомни каква беше работата. Потупа непознатия по рамото и той се обърна към него. — Ти си глухоням, нали? Не чуваш! Не можеш да говориш! Така ли е?
Ник кимна. Последвалата реакция на Том го удиви до немай къде. Слабоумният заподскача радостно и запляска с ръце.
— Сам се сетих! Браво на мене! Сам се сетих! Браво на Том Кълън!
Ник неволно се усмихна. Не помнеше неговият дефект да е зарадвал някого толкова много.
Пред сградата на съда имаше малък площад, насред който се издигаше статуя на морски пехотинец с униформа и оръжие от Втората световна война. Под нея, на паметна плоча, бе отбелязано, че този монумент е поставен в чест на момчетата от Харпър Каунти, които „ЖЕРТВАХА НАЙ-СКЪПОТО ЗА РОДИНАТА“. В сянката на този паметник седяха Ник Андрос и Том Кълън и ядяха шунка и пилешко С картофи от консерва. На челото над лявото си око Ник имаше два лейкопласта, залепени на кръст. Той следеше внимателно устните на Том, което беше доста трудно, понеже слабоумният непрекъснато се тъпчеше с храна и си мислеше, че вече му е писнало да яде консерви. Страшно му се искаше една хубава сочна пържола с всичките му там подправки.
Не бе спрял да говори, откакто седнаха до паметника. В разказа му имаше доста повторения и бе изпъстрен от чести възклицания, най-вече „И още как!“ и „Мили Боже!“. Това не дразнеше Ник. Не беше осъзнал колко много му липсват хората, докато срещна Том. Даже не беше признал пред себе си, че се страхува да не е единственият останал жив на цялата земя. В един момент дори му мина през ума, че е възможно болестта да е погубила всички, освен глухонемите. А сега си мислеше, с лека иронична усмивка, че бе възможно да са умрели всички, освен глухонемите и бавноразвиващите се. Тази мисъл, която го караше да се усмихва в два часа следобед под яркото слънце, стана направо натрапчива през нощта, когато изобщо не му се струваше смешна, а мъчителна.