Питаше се къде, според Том, са изчезнали останалите хора. Вече бе чул всичко за баща му, който преди две години духнал с една келнерка, и за работата на Том като общ работник във фермата на Норбът и как господарят решил преди две години, че Том „се справя доста добре“ и му разрешил да си служи с брадва, и как една вечер „яките момчета“ нападнали Том и как ги натупал почти до смърт, а един от тях го пратил в болница натрошен. Научи и как намерил майка си в къщата на госпожа Блейкли, където двете лежали мъртви в хола, а той се измъкнал на пръсти, защото иначе Исус нямало да дойде да прибере покойниците на небето. Ник си помисли, че Том си представяше Исус като един вид Дядо Коледа с малко по-друга мисия — вместо да се спуска с подаръци от комина, се качва нагоре по него с мъртвите. Ала не спомена, че целият град е пуст и че по шосето не се движеше нищо.
Ник сложи ръце на гърдите му и така спря потока от думи.
— Какво?
Той описа с ръка широка окръжност по посока на сградите. Опита се да изглежда учуден — смръщи вежди, наклони глава встрани, почеса се по тила. После с два пръста по тревата изобрази ходещи хора. Накрая погледна въпросително Том.
Това, което видя, го сепна. Младият мъж имаше вид на мъртвец, толкова празен бе погледът му. Допреди малко очите му искряха от вълнение и нетърпение да разкаже толкова много неща, а сега приличаха на две студени, сини топчета мрамор. Устата му бе отворена, така че Ник видя несдъвкания картоф. Ръцете му лежаха отпуснати в скута.
Разтревожен, глухонемият протегна ръка да го докосне, Но преди да успее, другият подскочи. Примигна и живец отново се появи в погледа му, както вода изпълва кофа, Устните му се разтеглиха в усмивка. Беше повече от ясно какво се беше случило току-що с него — много по-ясно дори от надписа „ЕВРИКА“, ако той се беше появил над главата му в балонче, като в комиксите.
— Искаш да знаеш къде са отишли всички хора! — възкликна той.
Ник кимна утвърдително.
— Ами предполагам са отишли в Канзас. Мили Боже, да. Всички все разправят в какъв малък град живеем. Тук нищо не се случва. Няма забавления. Дори пързалката за ролкови кънки фалира. Сега имаме само едно автокино, обаче там показват глупави филмчета. Мама все казва, че много заминават, но никой не се връща. Точно като баща ми, който избяга с една келнерка от кафенето „Бумърс“, дето се казваше Диди Пакалоте. Така че, предполагам, на всички им е писнало и са решили да заминат по едно и също време. За Канзас, мили Боже, за къде иначе! Там трябва да са отишли. С изключение на мама и госпожа Блейкли. Исус ще ги вземе, горе на небето и ще ги люлее в люлката на вечната хармония.
Том отново подхвана безспирния си монолог. „Отишли са в Канзас“ — помисли си Ник. Може и така да е станало, какво пък. Всички от нещастната, тъжна планета хванали Божията ръка и се отправили или към небето и вечната хармония, или са се преселили в Канзас. Облегна се назад и притвори очи, така че монологът на Том се превърна в зрителен образ на модерно стихотворение, без главни букви, като произведенията на Е. Е. Къмингс:
мама каза
няма никакво
но аз им казах, казах по-добре
да не се бъркат
Предната нощ, която изкара в плевнята, му се явиха лоши сънища и сега, на пълен стомах, му се искаше да…
боже мили наистина ми се иска
Ник заспа.
Събуди се съвсем замаян, както се случва, ако заспиш дълбоко през деня. Първо усети, че целият е плувнал в пот. Поизправи се и разбра причината. Часът бе пет и петнадесет следобед, беше спал повече от два часа и половина и слънцето се бе преместило и го беше напекло. Но това не бе всичко. Том Кълън се бе попрестарал в грижите си за него и го бе покрил с две одеяла и с един юрган, за да не настине.
Ник ги отметна, изправи се и се протегна. Том го нямаше. Глухонемият се отправи към главната улица, като размишляваше какво да прави с него. Том си бе избирал консерви от супермаркета по картинките и не бе изпитвал никакви угризения да влиза там, понеже било отключено.
Запита се какво ли е щял да прави, ако бяха заключили супермаркета. Сигурно в някой момент гладът е щял да го накара да забрави притесненията си поне за известно време. А какво ще прави, когато храната свърши?