Ала не това бе основният въпрос, който го тревожеше във връзка с Том. Развълнува го несдържаната радост, с която го беше посрещнал. Може и да е бавноразвиващ се, но не чак дотам, че да не почувства самотата. Майка му и най-близката й приятелка бяха мъртви. Баща му отдавна бе напуснал града. Работодателят му, господин Норбът, и всички останали от градчето бяха отпрашили за Канзас една нощ, докато Том спял, и го оставили да се мотае из главната улица на Мей като призрак. Вече се занимаваше с неща, които не бяха за него, като уискито например. Ако се напие пак, може да се нарани. А ако това се случи и няма кой да се погрижи за него, това може да е и краят му.
Но… един глухоням и един бавноразвиващ се заедно? Как можеха да си бъдат полезни един на друг? Ето ви човек, който не може да говори, и още един, който не може да мисли. Хубава работа, та това не беше никак честно. Том донякъде разбираше нещата, но не можеше да чете и Ник знаеше, че много скоро ще му омръзне да разиграва пантомими. Не че на Том щеше да му омръзне. Мили Боже, не!
Пъхнал ръце в джобовете с,и, спря на тротоара, точно до входа на парка. „Е добре — реши той, — мога да остана тук тази нощ с него. Какво е една нощ? Поне ще му сготвя нещо вкусно.“
И поободрен от тази мисъл, тръгна да търси Том.
Тази нощ Ник спа в парка. Не знаеше къде Том прекара нощта, но когато се събуди на сутринта понамокрен от росата, но иначе съвсем свеж, първото нещо, което видя, прекосявайки градския площад, бе Том, клекнал до цял автомобилен парк от детски колички и пластмасова бензиностанция с надпис „Тексако“.
Явно малоумният бе решил, че щом няма нищо нередно в това да влязат в дрогерията на Нортън, може спокойно да влезе и другаде. Стоеше с гръб към Ник, а пред него на тротоара бяха наредени около четиридесет различни модела коли. До тях се търкаляше отвертката, с която Том бе разбил витрината. Имаше ягуари, мерцедеси, ролс-ройси, лимоненожълто бентли с удължена задна част, ламборджини, корд, осемсантиметров понтиак, корвет, мазерати и, Боже милостиви, една мун, модел 1933. Том седеше приведен над колите, съсредоточено ги вкарваше и изкарваше от гаража и им наливаше бензин. Повдигаше ги на рампата и се правеше, че ги ремонтира отдолу. Ако можеше да чува, до Лик щяха да достигнат звуците, които издаваше Том: „бръм-бръм-бръм“, когато буташе колите по асфалта, „чък-чък-чък“, когато им наливаше бензин, и „шшшшш“, когато ги повдигаше и сваляше. Навярно щеше да дочуе откъслечно разговорите между собственика на бензиностанцията и миниатюрните хора в миниатюрните колички. „Да я напълня догоре ли, господине? С обикновен? Веднага! Само да довърша предното стъкло, госпожо. Мисля, че е карбураторът ви. Хайде да я вдигнем и да й хвърля един поглед отдолу. Тоалетна ли? Разбира се, че имаме. Точно зад ъгъла е.“
Над тази картина се извисяваше небето, което Бог бе отредил на тази малка част от Оклахома.
Ник си помисли: „Не мога да го оставя. Не мога.“ Изведнъж го налегна горчива тъга, толкова силна, че почти се разплака.
„Всички са заминали за Канзас — помисли си той. — Точно това се е случило. Всички са отишли в Канзас.“
Прекоси улицата и потупа Том по рамото, който се стресна и се извърна рязко. На устните му затрептя виновна усмивка и лицето му стана червено като божур.
— Знам, че са за малки момченца, а не за големи мъже — каза той. — Знам това добре, татко ми каза.
Ник вдигна рамене, усмихна се и разпери ръце. Том се поуспокои.
— Сега са мои. Ако ги искам, са мои. Щом ти можеш да влезеш в дрогерията и да си вземеш нещо, то и аз мога да вляза в магазина за играчки и да си взема каквото поискам. Бога ми, и още как. Нали не трябва да ги връщам?
Ник поклати отрицателно глава.
— Мои са — каза щастливо Том и пак насочи вниманието си към количките, но глухонемият отново го потупа по рамото и младият мъж се извърна. — Какво?
Ник го дръпна за ръкава и Том се изправи с готовност.
Заведе го до колелото си, посочи му го и после посочи към себе си. Слабоумният кимна.
— Разбира се. Това колело си е твое, а бензиностанцията си е моя. Аз няма да ти пипам колелото и ти няма да ми пипаш количките. Бога ми, не!
Ник поклати отрицателно глава. Посочи себе си, колелото, после главната улица и помаха с ръка като за сбогом. Том застана неподвижно. Ник чакаше.
— Ще си тръгваш ли, господине? — промълви слабоумният.
Ник кимна.
— Не искам! — извика Том. Очите му изглеждаха много сини и в тях проблясваха сълзи. — Харесваш ми! Не искам и ти да ходиш в Канзас!