— Долу! — извика запъхтян слабоумният. — Бързо! Бързо! О, Боже мили! Торнадо! Торнадо!
Най-сетне Ник дойде на себе си, излезе от вцепенението, в което бе изпаднал, и почувства как го връхлита страх. Осъзна къде е и с кого. Остави се Том да го води надолу към избата и в този момент усети странни, тътнещи вибрации. Тогава за пръв и последен път в живота си долови нещо подобно на звук. Беше като нестихваща болка в центъра на мозъка му. Докато слизаше по стълбите заедно с Том, видя гледка, която никога нямаше да забрави. Гредите, с които бе изградена плевнята, се откъртваха една по една и се понасяха към небето, покрито с облаци, сякаш бяха изгнили черни зъби, изтръгвани с корен от невидими клещи. Сламата, разпръсната по пода, започна да се издига и върти в множество миниатюрни вихрушки-фунии. Тътнещите вибрации ставаха все по-мощни.
Том отвори някаква тежка дъбова врата и го побутна да влезе. Лъхна ги миризмата на гнилоч и плесен. В последния миг, преди светлината да изчезне съвсем, Ник забеляза, че Щяха да делят това убежище от бурята с няколко изгризани от плъховете трупове. Слабоумният затвори вратата и настъпи непрогледен мрак. Вибрациите някак отслабнаха, но още се долавяха.
Панически страх обгърна Ник като наметало. В тъмнината сетивните му възприятия се свеждаха до това, което можеше да се помирише и докосне, а всичко заобикалящо то само пораждаше допълнителна тревога в него. Чувстваше постоянните вибрации на пода под себе си и долавяше миризмата на смърт.
Том намери ръката му в тъмнината. Ник го притегли към себе си. Усети, че спътникът му трепери, но не можеше да разбере дали плаче, или се опитва да му каже нещо. Тази мисъл донякъде го успокои и Ник го прегърна. Том му отвърна със същия жест. Двамата стояха прави в мрака, притиснати един до друг.
Вибрациите под тях се усилваха все повече. Глухонемият имаше чувството, че дори въздухът трепти. Том се притисна още по-силно към него. Глух и сляп, Ник стоеше в ужасяващо очакване. Помисли си, че ако Рей Бут бе наранил и другото му око, щеше да е и глух, и ням, и сляп, точно както в този момент. Ако това се беше случило, сигурно щеше отдавна да се е застрелял в главата.
По-късно не му се вярваше, че са прекарали в убежището едва петнадесет минути, макар да бе логично, че щом часовникът му беше в изправност, точно толкова време е минало. Досега никога не бе осъзнавал какво субективно и изплъзващо се явление е времето. Струваше му се, че е изминал поне час, ако не два-три. А докато времето течеше, все повече се убеждаваше, че с Том не са сами в убежището. О, там, разбира се, бяха и труповете. Някой нещастник явно беше довел семейството си долу с надеждата, че щом тук са преживели не едно и две природни бедствия, то може би ще се предпазят и от тази беда — болестта. Но не труповете го безпокояха. За Ник мъртвите бяха неодушевени предмети, не по-различни от стола, килима или пишещата машина. Просто нещо, което запълваше пространството. А той чувстваше присъствието на друго живо същество и все по-ясно разбираше кой, или какво бе всъщност то.
То бе зловещият човек, който оживяваше в сънищата му, чийто дух бе усетил в мрачната сърцевина на торнадото.
Някъде… в ъгъла, а може би и точно зад тях, стоеше тайнственият човек и… ги наблюдаваше. И чакаше. След миг ще ги докосне и двамата ще… Какво? Ще полудеят от страх, разбира се. Онзи ги виждаше в тъмното. Ник беше сигурен в това. Очите му привикваха към мрака, както на котките или като на някое от онези странни непознати същества. Като във филма „Хищник“, например. Да, зловещият човек можеше да вижда такива нюанси на спектъра, каквито бяха невидими за обикновеното човешко око. И сигурно всичко пред очите му течеше бавно и в червено, сякаш целият свят бе потопен във врящ казан с кръв.
В началото Ник ясно разграничаваше това злокобно видение от реалността, но след няколко минути осъзна, че именно това видение е реалността. Имаше чувството, че усеща горещия дъх на зловещия човек във врата си.
Тъкмо се канеше да хукне към вратата, да я отвори и да избяга горе, независимо какво ще му се случи там, когато Том направи точно това. Внезапно вратата на убежището се отвори, вътре нахлу поток от ослепителна светлина и Ник вдигна ръка да прикрие здравото си око. За миг пред погледа му пробяга призрачната сянка на Том, който, препъвайки се, се катереше по стълбите, и Ник също се втурна след него, като слепешком намираше пътя за нагоре. Окото му привикна към светлината едва когато изкачи и последното стъпало.
Помисли си, че в плевнята преди не беше толкова светло, и веднага разбра причината. Нямаше го покривът. Като че ли бе премахнат с почти хирургическа точност — по пода нямаше никакви трески. Отгоре висяха само три големи греди, а всички странични дъски бяха откъртени. Сякаш се намираха в скелета на огромно праисторическо чудовище.