Том не спря нито за миг, за да види какви са пораженията от торнадото. Бягаше така, сякаш го гонеше самият дявол. Обърна се назад само веднъж, с широко, почти смешно ококорени очи. Ник също не се стърпя и погледна през рамо към убежището. Стълбите от старо, изгнило дърво се спускаха в тъмната зейнала дупка. Видя сламата, разпръсната по пода, и четири ръце с пръсти, оглозгани до кокал от плъховете.
Дори да имаше някой долу, Ник не го съгледа.
Нито пък искаше да го види.
Побърза да последва Том навън.
Слабоумният стоеше треперещ до колелото си. Ник за миг се изуми как торнадото, което бе унищожило плевнята, не бе докоснало велосипедите им. Тогава забеляза, че младият мъж плаче. Приближи се до него и го прегърна. Том гледаше с широко отворени очи към счупената двукрила врата на плевнята. Ник направи знак „всичко е наред“. Том го забеляза, но не се усмихна, както се надяваше Ник, а пак се вторачи в плевнята. Погледът му беше празен, което никак не се хареса на глухонемия.
— Там имаше някой — каза внезапно малоумният.
Ник се усмихна, но усмивката замръзна на устните му. Разбра, че не може да се преструва. Посочи себе си, после Том и направи отривисто движение, разсичайки въздуха с длан.
— Не. Освен нас двамата. Някой друг. Някой, който дойде с торнадото.
Ник вдигна рамене.
— Може ли да тръгваме сега? Моля те. — Глухонемият кимна.
Изкараха велосипедите си на шосето, като използваха пътеката от стъпкана трева и разровена пръст, която бе проправило торнадото. Бе поело разрушителния си път от източната страна на Ростън, бе прекосило шосе № 283 и оттам бе тръгнало на запад, разкъсвайки телената ограда край пътя и кабелите с високо напрежение, сякаш бяха струни на пиано. После бе заобиколило плевнята вляво от тях и бе минало право през къщата, която се намираше доскоро — пред плевнята. Четиристотин метра по-нататък пътят му внезапно свършваше. Облаците вече се разкъсваха, макар че продължаваше да вали лек, освежителен дъждец. Чуваше се безгрижната песен на птичките.
Ник наблюдаваше как големите мускули на Том опънаха дочената риза, когато слабоумният вдигна колелото си над останките от телената ограда край пътя. „Този човек спаси живота ми — помисли си. — Никога не бях виждал торнадо. Ако не го бях взел със себе си, както първоначално възнамерявах, сега щях да съм мъртъв.“
Той също прехвърли велосипеда си от другата страна на разкъсаната мрежа, потупа Том по рамото и му се усмихна.
„Трябва да намерим още някого. Трябва — помисли си той. — Дори само за да му благодаря. И да му кажа името си. Той още не знае името ми, защото не може да чете.“
Спря за миг, поразен от тази мисъл. После двамата се качиха на велосипедите си и потеглиха.
Тази нощ прекараха на игрището на „Малката лига“ в Ростън. Небето беше безоблачно и звездно. Ник заспа бързо и не сънува. Събуди се при изгрев слънце с мисълта колко прекрасно е, че до него има друг човек и как това променя всичко.
В Небраска наистина имаше град на име Полк Каунти. В първия миг това го изненада. Все пак доста бе пътувал през последните години и най-вероятно някой му бе споменал, че Полк Каунти съществува и този факт бе останал в подсъзнанието му. Имаше и шосе № 30. Но все още не можеше да повярва, не и в това ясно слънчево утро, че наистина ще намерят някаква стара негърка, седнала на верандата пред къщата си насред поле, засято с царевица, да пее химни, акомпанирайки си на китара. Не вярваше във видения и в предчувствия. Но му се струваше важно да не престава да търси други оцелели. В известен смисъл и той, като Франи Голдсмит и Стю Редман, желаеше отново да живее в общност от хора. Докато това станеше, целият свят щеше да му се струва чужд и объркан. Опасността дебнеше отвсякъде. Не можеше да се види с просто око, но Ник я предусещаше, както бе усетил присъствието на зловещия човек в мрачното подземие вчера. Тя можеше да те изненада в някоя къща или зад следващия завой на пътя. Може би се криеше под колите и камионите, които задръстваха магистралите. А ако я нямаше там, то със сигурност се бе спотаила в календара, в следващите две-три страници. „Опасност“ сякаш шепнеше всяка фибра от тялото му. ОТКЛОНЕНИЕ. СЛЕДВАТ 60 КИЛОМЕТРА ЛОШ ПЪТ. НЕ НОСИМ ОТГОВОРНОСТ ЗА ВОДАЧИТЕ, КОИТО ПРОДЪЛЖАТ НАТАТЪК.
Това чувство се дължеше отчасти на страхотния, зашеметяващ шок от пълната липса на хора. В Шойо това не правеше толкова голямо впечатление. Нямаше значение, че градчето бе съвсем пусто, защото беше толкова малко в сравнение с целия останал свят. Но когато тръгна на път, сякаш… Спомни си филм на Уолт Дисни, посветен на природата, който бе гледал като дете. Едно-единствено лале изпълваше целия екран, толкова красиво, че човек затаяваше дъх. В следващия кадър камерата се преместваше с шеметна бързина и пред очите ти се появяваше цяло море от лалета. Направо ти вземаше ума. Настъпваше абсолютно претоварване на всичките ти сетивни органи, някъде вътре ставаше късо съединение и връзките се прекъсваха. Идваше ти твърде много. Точно като това пътуване. Шойо опустя, но с това Ник щеше все някак да свикне. Ала пусти се оказаха и Макнаб и Тексаркана и Спенсървил. Ардмор бе изгорял до основи. Пътувайки на север по шосе № 81, бе срещнал единствено елени. На два пъти видя следи, вероятно оставени от други хора — огнище, горяло поне преди два дни, и застрелян елен. Но не и хора. Това беше достатъчно да го изкара от релси. Постепенно осъзнаваше с какви мащаби е бедствието. Тук не ставаше въпрос просто за Шойо, Макнаб или Тексаркана, а за Америка, сякаш тя бе изхвърлена на бунището консервена кутия, на дъното на която се търкаляха няколко забравени грахови зърна. А може би катастрофата е засегнала целия свят. От тази мисъл на Ник му се завиваше свят и му ставаше лошо, затова направо се отказа да разсъждава по този въпрос.