Вместо това разгърна картата. Ако не спираха да пътуват, може би групата им щеше да нарасне като снежна топка, търкаляща се надолу по склон. Ако имаха късмет, можеха да вземат още някого със себе си по пътя за Небраска или те самите да се присъединят към по-голяма група. Вероятно след Небраска щяха да се отправят в друга посока. Това бе като кръстоносен поход с незнайна, неясна никому цел.
„Ще тръгнем на североизток — помисли си той, — през щата Канзас.“ Шосе № 35 ще ги отведе до 81-во, което в Суидхолм, Небраска, се пресичаше под прав ъгъл с магистрала № 92. Друга магистрала, № 30, свързваше двете шосета като хипотенузата на правоъгълен триъгълник. Някъде в този триъгълник се намираше земята на неговите сънища.
Като си помислеше за това, го обхващаше странна, трепетна възбуда.
Някакво раздвижване го накара да вдигне поглед. Том бе седнал и търкаше очите си. Устата му бе раззината в широка прозявка. Ник му се усмихна и младият мъж му отвърна със същото.
— И днес ли ще пътуваме? — попита Том и Ник кимна. — Ей, че хубаво. Обичам да си карам колелото. Бога ми, да! Надявам се никога да не спираме!
Докато прибираше картата, глухонемият си помисли: „Кой знае? Може желанието ти да се сбъдне.“
Завиха на изток още сутринта, а обядваха на кръстопът недалеч от границата между щатите Канзас и Оклахома. Беше 7 юли и времето бе горещо.
Малко преди да спрат за обяд, Том рязко натисна спирачките, както имаше навика да прави. Беше се вторачил в крайпътна табела с надпис: „НАПУСКАТЕ ХАРПЪР КАУНТИ, ОКЛАХОМА И НАВЛИЗАТЕ В УУДС КАУНТИ, ОКЛАХОМА.“
— Това мога да го прочета — каза Том и ако Ник можеше да чува, сигурно щеше да му се стори хем смешен, хем трогателен патетичния начин, по който слабоумният го издекламира на глас. След това го попита: — Знаеш ли какво, господине?
Ник поклати глава.
— През живота си не съм напускал Харпър Каунти, Боже мили, не, не и Том Кълън. Веднъж татко ме доведе тук и ми показа този знак. Каза ми, че ако някога ме види да минавам от другата му страна, ще ми съдере кожата. Искрено се надявам, че няма да ни спипа там, в Уудс Каунти, а?
Ник категорично поклати глава.
— А Канзас в Уудс Каунти ли е? Ник пак поклати отрицателно глава.
— Но първо ще отидем в Уудс Каунти, така ли? Ник кимна.
Очите на Том засияха.
— Това ли е светът?
Ник не го разбра. Намръщи се… вдигна рамене.
— Имам предвид света. В света ли навлизаме сега, господине? — Том се поколеба, после добави с неуверена сериозност: — Уудс ли е думата за свят?
Ник бавно кимна с глава.
— Добре — промълви слабоумният. После остана още миг загледан в надписа, изтри една сълза от бузата си, качи се на колелото. — Добре, да вървим. — И прекоси границата, без да каже нито дума повече. Ник го последва.
Озоваха се в Канзас малко преди да падне мрак. След вечерята Том бе уморен и кисел. Искаше да си поиграе с количките си. Искаше да гледа телевизия. Не искал да кара колело повече, защото го боляло дупето. Нямаше представа що е това щатска граница и не изпита трепетна радост като Ник, когато минаха покрай друга табела с надпис: „НАВЛИЗАТЕ В ЩАТА КАНЗАС“. Вече бе станало толкова тъмно, че белите букви сякаш се носеха като призраци из въздуха, на сантиметри над кафявата табела.