Спряха да нощуват на четиристотин метра след границата, под водна кула с високи стоманени подпори, подобна на марсианеца на Хърбърт Уелс. Том заспа, щом пропълзя в спалния си чувал. Ник остана да погледа звездите. Мракът над земята бе непрогледен, а за глухонемия и тишината бе абсолютна. Малко преди да се мушне в чувала си, един гарван кацна на близката ограда. Ник имаше чувството, че го наблюдава. Черните му очички бяха оградени с кървави линии — като отражение на огромната, оранжева луна, която внезапно бе изгряла. Нещо в птицата не му хареса и Ник я замери с буца пръст. Гарванът размаха крила, втренчи за момент презрителен поглед в него и изчезна в нощта.
Тази нощ той сънува човека без лице, който стоеше на покрива на висока сграда, с протегнати на изток ръце. После му се присъни царевицата, по-висока от човешки бой, и музика. Този път вече знаеше, че е музика и че някой свири на китара. Събуди се призори с болезнено пълен мехур, като думите продължаваха да звучат в съзнанието му:
Аз съм майка Абигейл… ела при мен по всяко време.
По-късно същия следобед, докато пътуваха на изток през Команч Каунти по магистрала № 160, спряха изумени, когато видяха малко стадо бизони, вероятно не повече от дузина, да пресича спокойно шосето, търсейки трева за паша. От северната страна на пътя имаше телена ограда, която животните явно бяха разкъсали.
— Какви са тия? — попита изплашено Том. — Това не са крави!
И понеже Ник не можеше да говори, а Том — да чете, нямаше как да му се обясни. Беше 8 юли 1990 и тази нощ те спаха в полето на шейсетина километра западно от Диърхед.
Беше 9 юли и двамата обядваха в сянката на голям, величествен бряст в двора на полуизгоряла фермерска къща. В едната си ръка Том държеше кренвирш от консерва, а с другата вкарваше и изкарваше колички от гаража. Повтаряше безспир рефрена на една известна песен. Ник бе научил думите наизуст, следейки движението на устните на Том. „Скъпа, де го твоят мъж? Той е гооотин мъж. Скъпа, де го твоят мъж?“
Ник се чувстваше потиснат и зашеметен от мащабите на родната си страна. Едва сега осъзнаваше колко лесно е да вдигнеш палец към пътя и рано или късно да ти излезе късметът. Ще спре някоя кола, карана обикновено от мъж, стиснал кутия бира между краката си. Ще те попита закъде си тръгнал и ти ще му подадеш листчето, което държиш винаги подръка в джоба на ризата си, на което си написал:
„Здравейте, казвам се Ник Андрос. Глухоням съм. Извинявайте. Отивам в… Много ви благодаря, че ме взехте. Мога да чета по устните ви.“ И толкоз. И ако човекът не страдаше от някакви предубеждения спрямо глухонемите, а на такива хора му се беше случвало да попада, макар и рядко, той се качваше и колата го откарваше там, където искаше. Колата поглъщаше километрите и ги изхвърляше през ауспуха си, С нея човек сякаш се телепортираше. Колата правеше да изглеждат нищожни разстоянията на картата. Но не разполагаха с автомобил, с който, ако караха внимателно, биха изминали поне сто и четиридесет, сто и петдесет километра. А когато шосето станеше непроходимо, просто щяха да изоставят колата, да повървят малко и да намерят друга, Без превозно средство бяха точно като дребни мравки, които щъкат нагоре-надолу по гърдите на повален гигант, безспирно тичайки от едното зърно до другото. Затова Ник често си мечтаеше, че следващата му среща с жив човек, ако такава изобщо има, ще се осъществи точно като в безгрижните дни, когато пътуваше на стоп. На върха на хълма ще се появят познатите искрящи пламъчета от отражението на слънцето в бронята, които заслепяват, но и радват очите, Ще се появи съвсем обикновена марка американска кола — „Чеви Бискейн“ или „Понтиак Темпест“ например, произведена в добрия, стар Детройт. В мечтите му никога не се появяваше хонда, мазда или юго. Американската красавица ще спре и той ще види мъжа зад кормилото, нахакано подпрял почернял от слънцето лакът на прозореца. Човекът с усмивка ще им каже:
— Пресвети Боже! Момчета! Какъв късметлия съм, че ви срещам! Скачайте бързо вътре! Качвайте се и да потегляме!
Но този ден не срещнаха никого, а на 10 юли попаднаха на Джули Лори.
Времето пак беше ужасно горещо. Голи до кръста, упорито въртяха педалите почти целия следобед. И двамата бяха почернели и приличаха на индианци. Днес бяха изминали доста малко разстояние заради ябълките. Заради проклетите зелени ябълки.
Откриха старо дърво в една ферма. Ябълките бяха зелени, дребни и кисели, но понеже отдавна не бяха яли пресен плод и на двамата им се сториха божествени на вкус. Ник си наложи да не изяде повече от две, но Том излапа шест една след друга, изгризвайки ги докрай. Не обърна внимание на знаците, които му правеше Ник. Когато си наумеше нещо, Том Кълън ставаше неприятен като четиригодишно, твърдоглаво хлапе.