От единадесет сутринта Том имаше разстройство. Потеше се обилно, пъшкаше, слизаше от колелото и го буташе нагоре и по най-малкия баир. Въпреки голямото си раздразнение от това, че напредваха така бавно, Ник не можеше да не се посмее, макар и с известна тъга, на ситуацията.
Пристигнаха в Прат в четири часа и глухонемият реши, че им стига за днес. Том се пльосна с въздишка на облекчение на една пейка и моментално заспа. Ник го остави и тръгна да търси аптека по търговската улица. Ще вземе шише пептобисмол и ще даде на Том от лекарството, когато той се събуди. Ако се наложи, ще го накара да изпие цялото, за да се оправи по-скоро. Искаше му се на следващия ден да наваксат пропуснатото.
Намери дрогерия до градския театър. Прекрачи прага и спря за миг, вдъхвайки знойния, застоял въздух. Освен миризмата на непроветрено долови и друг остри, натрапчиви миризми, най-вече на парфюм. Може би някое шише се бе пръснало от горещината.
Ник се огледа. Търсеше рафтовете с лекарствата за стомах. Зачуди се дали и пептобисмолът не се разваля от горещината. Е, това сигурно ще бъде отбелязано в упътването. Пред очите му се мярна някакъв манекен и на известно разстояние от него забеляза това, което търсеше. Направи две стъпки към рафта, когато му хрумна, че никога досега не е виждал манекен в дрогерия.
Погледна отново в посока към него и видя Джули Лори.
Тя стоеше абсолютно неподвижно, с шише парфюм в едната ръка и стъклената му капачка в другата. Тъмносините й очи бяха широко отворени от почуда. Кестенявата й коса, прибрана назад, бе вързана с копринен шал, който висеше до кръста й. Носеше къса розова блуза и дънкови панталонки, отрязани толкова високо, че приличаха по-скоро на пликчета. Челото й бе осеяно с пъпки, а и на брадата й бе излязла една доста голяма.
Двамата с Ник замръзнаха на местата си, втренчили поглед един в друг. В този момент момичето изпусна шишенцето с парфюм, което се счупи със силен трясък и в напечената като оранжерия аптека се размириса като в погребално бюро.
— Господи, ти истински ли си? — попита тя с треперещ глас.
Сърцето на Ник заби до пръсване. Усети как кръвта му пулсира лудо в слепоочията. Дори картината пред очите му се размаза и някакви светли точици затанцуваха пред погледа му.
Той кимна.
— Не си призрак?
Ник поклати отрицателно глава.
— Тогава кажи нещо. Ако не си призрак, кажи една дума поне.
Ник сложи ръка на устата си, после на гърлото си.
— Това пък какво значи? — Гласът й вече звучеше истерично. Ник не можеше да чуе това… но добре разбираше какво изпитваше девойката — беше изписано на лицето й. Не смееше да пристъпи към нея, защото предполагаше, че тя ще побегне. Не че я беше страх да срещне друго човешко същество. По-скоро се страхуваше, че полудява, че халюцинира. Ник отново се почувства в безизходица. Само ако можеше да говори…
Вместо това отново разигра познатата пантомима. Само това можеше да направи. Този път момичето разбра.
— Не можеш да говориш! Ти си глухоням! Ник кимна.
Тя се изкиска пискливо, по-скоро от притеснение.
— Искаш да кажеш, че най-сетне се появява жив човек и се оказва глухоням!
Ник вдигна рамене и се усмихна кисело.
— Е — въздъхна тя, приближавайки се към него, — поне си симпатичен. И това е нещо. — Хвана го за ръката. Гърдите й почти го докоснаха. Беше се поляла поне с три различни парфюма. А освен тях Ник усети и неприятната миризма на пот.
— Казвам се Джули. Джули Лори. А ти? — Тя пак се изкиска. — Не можеш да ми кажеш? Горкичкият. — Тя се наведе още по-близо и гърдите и се допряха до ръката му.
Ник усети, че го заливат горещи вълни. „Какво толкова, по дяволите? Та тя е още дете!“ — помисли си смутено той.
Освободи ръката си от нейната, извади бележника от джоба си и започна да пише. Тя веднага се наведе над рамото му за да прочете написаното. Не носеше сутиен. О, Господи!
Бързо бе преодоляла страха си. Буквите на листа започнаха да се разкривяват.
— О, я гледай ти! — възкликна тя, като го видя, че пише, сякаш Ник бе маймуна, овладяла някой особено труден трик. Той гледаше в бележника и затова не „чу“ думите й, но усети горещия й дъх на врата си.
„Казвам се Ник Андрос. Глухоням съм. Пътувам с друг човек, който се казва Том Кълън и е бавноразвиващ се. Не може да чете и не разбира повечето от нещата, които се опитвам да му покажа със знаци, освен ако са съвсем елементарни. Тръгнали сме за Небраска, защото смятаме, че там има и други хора. Ела с нас, ако искаш.“