Лари се спъна, падна и си удари главата.
Пред очите му всичко стана черно, после отново се появи в ярки фрагменти. Той изтри с ръка тънката струйка кръв от слепоочието си. Това нямаше никакво значение. „Майната му“, както казваха в славните и велики дни на шейсет и пета. Какво значение има, че е паднал и си е ударил главата, когато цялата минала седмица не беше спал както трябва, защото непрестанно се пробуждаше от кошмарите. А за добри смяташе онези нощи, когато викът само застиваше в гърлото му. Най-страшно беше, когато се събуждаше от собствения си вик. Това направо го ужасяваше.
Сънуваше, че се намира в тунела „Линкълн“. Някой вървеше подир него. Само че в съня му това не беше Рита, а дяволът, който го следваше по петите с грозна, застинала на лицето усмивка. Дяволът не беше един от труповете, той беше сто пъти по-ужасен от някой оживял мъртвец. Лари побягваше, но бавно, както става в лошите сънища, спъваше се в невидими мъртъвци, които чувстваше, че са втренчили в него стъклени, като на препарираните ловни трофеи, очи от своите коли-гробници в замръзналия завинаги трафик. Колкото и да тичаше, Лари не можеше да избяга, понеже дяволът, зловещият човек, човекът на черната магия виждаше съвсем ясно в тъмното като с инфрачервени очила. Скоро започваше да припява на ухото му:
— Хайде, Лари, давай, заедно ще го напраааавим, Лаааари…
Чувстваше дъха на зловещия човек във врата си и тогава се пробуждаше, опитвайки се да избяга от съня със заседнал като рибена кост на гърлото вик или наистина надаваше толкова силен вик, че можеше да пробуди дори и мъртвите.
През деня зловещият човек се явяваше рядко. Той работеше само на нощни смени. През деня Лари се измъчваше от Адската самота, която разяждаше мозъка му с острите зъби на неуморен гризач, на плъх или може би на невестулка. През деня мислите му се връщаха все към Рита. Непрестанно в съзнанието му се явяваше онзи миг, когато я обърна и видя очите й — очи на животно, постигнато от болезнена и неочаквана смърт — и устата й, която бе покривал с целувки, пълна с зеленикаво повърнато. Тя бе умряла тихо през нощта, в собствения му спален чувал и сега той…
Направо откачаше. Нали така? Точно това ставаше с него. Полудяваше.
— Полудявам — простена Лари. — О, Господи, откачам!
Една част от мозъка му, която все още можеше да разсъждава рационално, му подсказваше, че страховете му са основателни, макар че в момента той най-много страдаше от горещината. След това, което се бе случило на Рита, повече не можа да се качи на мотора. Просто не беше в състояние, сякаш блокираше тотално. Представяше си, че лежи размазан на пътя. Затова и заряза мотоциклета.
Оттогава вървеше пеш. Вече колко дни — четири, осем, девет? Не знаеше. Още от девет часа сутринта горещината беше непоносима. Вече бе четири следобед, слънцето безмилостно печеше откъм гърба му, а той беше без шапка.
Не си спомняше кога точно заряза мотоциклета. Не беше вчера, може би беше предишния ден, но какво значение имаше това? Просто слезе, натисна ръчката за газта и отпусна лоста на съединителя. Мотоциклетът се откъсна от треперещите му ръце, стрелна се като дервиш, изпаднал в транс, и се понесе само на задното си колело по шосе № 9, някъде източно от Конкорд. Лари се опита да си спомни дали градът, в който бе „убил“ мотоциклета си, се казваше Госвил, ала и това сега нямаше никакво значение. В действителност мотоциклетът вече не му вършеше работа. И без това не можеше да го кара с повече от тридесет километра в час, а дори и тогава непрекъснато си представяше как прелита над кормилото и си счупва черепа, или как взима завой без видимост, удря се в някой преобърнат камион и избухва в пламъци. Съвсем скоро светна и малката червена лампичка, сигнализираща за прегряването на двигателя, а на Лари му се стори, че над нея бе изписано със ситни букви „страхливец“. Нима бе имало време, когато мотоциклетът бе за него не само удобно средство за придвижване, а и източник на удоволствие? Нима се бе наслаждавал на скоростта, когато вятърът галеше лицето му, когато пътят загубваше ясните си очертания само на десет сантиметра от петите му? Да. Така беше, докато Рита беше с него, преди Рита да се превърне в две празни очи и уста, пълна със зеленикаво повърнато, тогава наистина го бе карал с удоволствие.
Затова остави мотоциклета да се носи сам с бясна скорост по шосето. Машината прескочи насипа встрани от пътя и падна в обрасло с плевели дере. Лари се приближи до дерето предпазливо, със страх, сякаш моторът можеше изведнъж да се изправи и да го прегази. „Хайде, хайде, копеле, спирай вече“ — помисли си той, ала дълго време моторът продължаваше да бръмчи и да буботи, задното колело да се върти веригата да загребва изсъхнали листа, вдигайки облаци от кафява прах, а от хромирания ауспух да излиза синкав пушек. Дори и в този миг страхът до такава степен го владееше, че Лари очакваше да се случи нещо свръхестествено, например мотоциклетът да се вдигне сам от гроба си и да го премаже… Или че някой следобед ще чуе приближаващия се рев на мотор, ще вдигне поглед и ще види мотоциклета си, този проклет мотоциклет, който не искаше да си умре кротко, да се носи с бясна скорост право към него. Зад кормилото ще бъде зловещият човек, а точно зад него, в бели, копринени, развети от вятъра панталони, ще седи Рита Блекмор, с тебеширенобяло лице, стъклен поглед и коса, суха като царевично листо. Най-сетне моторът започна да се дави, да пухти, да трака и когато замлъкна, Лари погледна към него с известна тъга, сякаш бе убил част от себе си. Без мотора нямаше как да се пребори с тишината, а в известен смисъл тишината беше по-голям враг от ужаса му от смъртта и от страха му да не пострада при катастрофа. Оттогава вървеше все пеш. Бе минал през няколко малки градчета, в които имаше магазини за мотоциклети. На витрините им бяха изложени последните модели, заедно с ключовете. Но ако останеше загледан в тях по-продължително време, започваше да се вижда проснат в локва кръв на шосето — една картина в ярки цветове, подобна на сцените от отвратителните, но инак впечатляващи филми на ужасите на Чарлз Банд, където хората умираха прегазени от огромни камиони, или от грамадни, неизвестни насекоми, които се развиваха в топлото човешко тяло и в един миг пропълзяваха навън, разкъсвайки корема и червата им. Затова Лари подминаваше магазините и продължаваше пътя си блед и треперещ. Продължаваше да върви, а горната му устна и слепоочията му се оросяваха от малки капчици пот.