Отслабна. И как не? Вървеше по цял ден, от изгрев до залез. Не спеше добре. Събуждаше се от кошмарите в четири през нощта, запалваше газената лампа, свиваше се до нея и чакаше да се покаже слънцето, когато не го беше чак толкова страх да тръгне. Когато се стъмнеше и очертанията на шосето почти се загубваха в здрача, той припряно запалваше огън, крадешком, като избягал затворник. После лягаше с чувството на човек, който има в организма си два грама кокаин. Подобно на наркоман не изпитваше глад и ядеше малко. Кокаинът и страхът те карат да забравиш глада. Лари не се беше докосвал до дрогата от онова парти в Калифорния, ала през цялото време изпитваше неописуем ужас. Подскачаше, щом някоя птица изписукаше. А предсмъртният вик на животинче, повалено от по-голям и по-силен хищник, направо му изкарваше ума. Отначало отслабна, после стана кльощав, накрая измършавя. Сега бе на път да се стопи съвсем (казано метафорично). Беше пуснал брада, която бе особено впечатляваща, защото беше доста по-светла от косата му. Очите му бяха хлътнали дълбоко в орбитите си и искряха като очичките на малките, отчаяни животинчета, хванати в капан.
— Полудявам — изстена той отново. Отчаянието в тези думи направо го ужасяваше. Нима бе толкова зле? Преди време имаше един Лари Ъндърууд, който бе издал плоча, станала почти хит. Един Лари Ъндърууд, който бе мечтал да бъде Елтън Джон на своето време… о, Боже, как би се изсмял на това Джери Гарсия… о, Божичко! А сега се бе превърнал в жалко същество, пълзящо нагоре по един хълм на някаква магистрала, някъде в югоизточната част на Ню Хампшир. Влачеше се по корем, пълзеше като влечуго. Онзи, предишният Лари Ъндърууд явно нямаше нищо общо с тази пълзяща твар… тази…
Той се опита да се изправи, но не успя.
— Това е нелепо! — възкликна през смях, но със сълзи на очи.
От другата страна на пътя, на около двеста метра разстояние, се издигаше като някакъв прекрасен мираж бяла, продълговата къща, характерна за тази част на Ню Хампшир. Покривът и первазите й бяха боядисани в зелено. Пред нея се простираше широка зелена морава, която се нуждаеше от окосяване. В единия край на поляната минаваше поточе. Лари долови ромоленото му — един омайващ звук. Покрай моравата се виеше каменна стена, която явно бележеше границите на имота, а до нея на равни интервали, бяха засадени високи брястове. Лари просто щеше да изпълни своя велик световен номер на пълзящата твар и щеше да се довлече до сянката, точно това щеше да направи. И когато се почувстваше малко по-добре… щеше да се изправи на крака, да отиде до поточето, да си пийне и да се измие. Сигурно миришеше ужасно. Ама на кого му пукаше? Кой изобщо можеше да го подуши сега, когато и Рита бе мъртва?