Дали тя все още лежи в онази палатка? Дали се бе подула? Той отново потъна в мрачни мисли. А къде другаде би могла да бъде? Да играе голф с Боб Хоуп в Палм Сприйнгс?
— Господи, та това е ужасно — прошепна Лари и пропълзя на отсрещната страна на пътя. Смяташе, че лесно ще се изправи, щом стигне сянката, но видя, че това ще му коства твърде големи усилия. Все пак събра достатъчно сили, за да се обърне и да хвърли крадешком поглед надолу по шосето, само за да се увери, че мотоциклетът няма да връхлети отгоре му.
На сянка температурата беше поне с пет градуса по-ниска и Лари въздъхна с облекчение. Докосна врата си и бързо отдръпна ръката си, като усети остра болка. Слънчево изгаряне? Да намери „Ксилокаин“. И други подобни глупости. Гори, бебче, гори. Уатс. Спомняш ли си Уатс? Още едно ехо от миналото. Цялата човешка раса бе само силно отекващо ехо от миналото.
— Човече, ти си болен — каза той, подпря глава на грапавия ствол на един бряст и затвори очи. Слънчевите лъчи, които проникваха през клоните на дървото, образуваха червени и черни фигурки зад затворените му клепачи. Ромолящият звук на течаща вода бе напевен и успокояващ. След минутка ще слезе до потока и ще се измие. Само след минутка.
Лари задряма.
Скоро дрямката се превърна в първия му истински дълбок, спокоен сън от много дни насам, неспохождан от кошмари. Отслабналият му гръден кош се повдигаше и се спускаше равномерно. Брадата правеше лицето му да изглежда още по-слабо. Това беше лице на измъчен човек, на самотник като по чудо спасил се от жестоко масово изтребление, което никой не би могъл да си представи. Малко по малко тревожните бръчки по загорялото му лице се поизгладиха. Лари пропадна в най-дълбоките бездни на съня, сви се там на кълбо като речна твар, която търси спасение от лятната жега в хладната дънна кал. Слънцето се спусна по-ниско.
Пищните храсти до поточето се раздвижиха и след малко оттам изскочи едно момче. Беше на тринадесет, а може би на десет години, но високо за възрастта си. Носеше само къси бели шорти. Имаше равномерен червеникавокафяв тен, с изключение на една бяла ивица точно над шортите му. Цялото му тяло бе покрито с ухапвания от комари. В дясната си ръка държеше касапски нож. Острието му беше тридесет сантиметра дълго, с остри зъбци и блестеше ярко на слънцето.
Леко приведено, момчето безшумно се приближи и застана точно зад Лари. Очите му бяха зелено-сини, с цвят на море и леко дръпнати, така че приличаше на китайче. Бяха безизразни, като очите на дивак. Момчето замахна с ножа.
— Не! — чу се тих, но твърд женски глас.
Момчето се полуизвърна, наведе встрани глава, наострило слух, но все още с вдигната ръка. Позата му беше въпросителна, но й издаваше разочарованието му, че са го спрели.
— Ще го наблюдаваме и ще решим — прозвуча отново гласът на жената.
Момчето се поколеба, местейки поглед от ножа към спящия и после пак към ножа с нескрито желание. Накрая се обърна и се скри сред храстите.
Лари спеше непробудно.
Когато се събуди, първо осъзна, че се чувства чудесно. Сетне усети глад. След миг му се стори, че слънцето някак не е на мястото си, сякаш се бе движило в обратната посока. После изпита страхотна нужда да се изпикае.
Изправи се, протегна се със силно изпукване на ставите и разбра, че не просто си беше дремнал, а бе спал през цялата нощ. Погледна часовника си и видя защо слънцето не бе там, където очакваше. Часът бе девет и половина сутринта. Беше гладен като вълк. В голямата бяла къща сигурно имаше храна. Консерви със супа и говеждо. Червата му къркореха.
Преди да се отправи към къщата, той клекна гол до потока и наплиска тялото си с вода. Забеляза колко много е измършавял. Не можеше да я кара така, ако искаше да продължи нататък. Изправи се, избърса се с ризата си и си обу панталона. Над водата стърчаха няколко камъка и той ги използва като брод, за да премине от другата страна. Когато стъпи на отсрещния бряг, изведнъж замръзна на мястото си и се загледа втренчено в гъстите храсти. Страхът, който дремеше в него, откакто се бе събудил, пламна внезапно като изсушен дънер, и пак така бързо угасна. Сигурно в храстите бе някоя лястовица, а може би дори лисица. Нищо повече. Лари се обърна и се отправи през моравата към голямата бяла къща.
Насред поляната в съзнанието му внезапно изскочи една мисъл, както мехурче въздух изплува на повърхността на водата. Тя се зароди без никакви усилия, без фанфарен зов, ала бе толкова съществена, че Лари се вцепени.