Защо не си взе велосипед?
Стоеше неподвижно на поляната, на еднакво разстояние от потока и къщата, поразен от простотата на тази мисъл. Бе вървял пеш, откак „уби“ мотора си. Така се бе изтощил до краен предел и накрая направо бе получил слънчев удар или нещо подобно. А можеше спокойно да си върти педалите, без да си дава зор и досега вече щеше да е стигнал до къщата на брега и да се запасява с продукти.
Разсмя се, отначало съвсем тихичко, за да не наруши абсолютната тишина наоколо. Да се смееш съвсем сам беше още един признак за полудяване. Ала смехът му бе толкова истински, толкова искрен, че безспорно говореше за здрав дух. Толкова напомняше на предишния Лари Ъндърууд, че той накрая се разсмя с пълно гърло. Застанал с ръце на кръста и с лице към небето, се посмя гръмогласно на глупостта си.
Нечии зелено-сини очи го следяха внимателно от най-гъстите храсти на брега на поточето. Проследиха го, когато той продължи през поляната към къщата, все още смеейки се и поклащайки глава. Проследиха го и когато се качи на предната веранда, натисна дръжката на вратата, която се оказа отключена, и влезе вътре. Тогава в храстите се чу същото прошумоляване, което бе накарало Лари да се озърне преди малко. Момчето си проправи път през гъсталака, все така полуголо, с касапския нож в ръка.
Появи се и нечия друга ръка, която леко погали рамото му. Момчето моментално замръзна на мястото си. Жената също излезе на открито. Изобщо не раздвижи храстите, въпреки че беше висока и внушителна на вид. Имаше гъста, лъскава, черна коса с дебели, искрящо бели кичури. Косата й веднага привличаше погледа. Беше вързана на опашка, която се спускаше до гърдите й от едната страна. Когато човек за пръв път видеше тази жена, първо забелязваше колко е висока, после го впечатляваше косата й, и той заковаваше поглед в нея, сякаш чувстваше колко плътен и все пак мек беше косъмът й. Сетне, ако човекът беше мъж, той се опитваше да си представи как би изглеждала свободно пусната, разпиляна по възглавница, огряна от луната. Не можеше да не се запита дали жената е добра в леглото. Ала тя никога не бе лягала с мъж. Беше непорочна. Чакаше някого. Бяха я спохождали странни сънища. Тя отново си зададе въпроса, дали този беше мъжът, когото чакаше.
— Спри за малко — каза на момчето.
Обхвана с ръка измъченото му лице и го доближи към своето, излъчващо спокойствие. Разбираше какво го тревожи толкова.
— Нищо няма да й стане на къщата. Какво би могъл да й направи, Джо?
Момчето се обърна и погледна с тревога и копнеж към постройката.
— Когато си тръгне, ние ще го последваме.
Джо (това не бе истинското му име) вдигна рязко ножа, сякаш се готвеше да го забие в гърдите й. Тя не помръдна, не направи опит да се предпази или да побегне и момчето бавно отпусна ръката си. Обърна се и замахна няколко пъти в посока към къщата.
— Не, няма да го направиш. Защото и той е човек и ще ни отведе при… — тя замлъкна. „Други човешки същества“ — това искаше да каже. Той е човек и ще ни отведе при други човешки същества. Но не бе сигурна, че точно това бе възнамерявала да каже, или че с тези думи се изчерпваха всичките й очаквания. Усещаше как я разкъсваха противоречиви чувства и вече й се искаше Лари изобщо да не беше се появявал. Опита се отново да погали момчето, ала то се отдръпна ядосано. Загледа се в къщата с очи, пълни с изгаряща ревност. След малко се мушна пак в храсталаците, поглеждайки я укорително. Тя го последва, за да се увери, че няма да се нарани. Момчето легна на земята и се сви на кълбо, притискайки ножа до гърдите си. После налапа палеца си и затвори очи.
Надин слезе до потока, където се образуваше малък вир, приклекна и пи вода от шепата си, после седна да наблюдава къщата. Лицето й бе съвсем спокойно, почти като на Мадоната на Рафаел.
По-късно същия следобед Лари караше велосипеда си по магистрала № 9. Внезапно пред очите му изникна крайпътен знак във фосфоресциращо зелено и той спря, за да го прочете. Остана доста изненадан. На знака пишеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ В МЕЙН.“ Не можеше да повярва на очите си. Или бе извървял огромно разстояние ни жив, ни умрял от страх, или му се губеха няколко дни. Тъкмо щеше да продължи нататък, когато нещо, било прошумоляване в гората, било звук, породен от въображението му, го накара рязко да се извърне. Не видя нищо по широката, трилентова магистрала, която свързваше Мейн с Ню Хампшир.
На няколко пъти, откакто излезе от голямата бяла къща, където закуси със сирене, намазано върху бисквити „Риц“, имаше чувството, че го наблюдават и следят. Дочуваше разни шумове, а често му се струваше, че с крайчеца на окото си долавя някакво движение. Сетивните му органи едва сега си възвръщаха способността да функционират нормално в тази странна ситуация, така че бяха в състояние да регистрират най-дребното и най-недоловимото дразнение, което затвърждаваше още повече в него подозрението, че го наблюдават. Това изобщо не го плашеше. Не бе халюцинация, не бе плод на въображението както предишните му усещания. Ако някой го следеше скришом, то вероятно бе защото не смееше да се покаже. И ако този някой се страхуваше от нещастния, мършав Лари Ъндърууд, който се бе превърнал в такъв пъзльо, че не можеше дори мотор да кара с повече от тридесет километра в час, то едва ли имаше за какво да се тревожи.