Без да слиза от велосипеда, който бе взел от един магазин на шест километра източно от голямата бяла къща, той се провикна:
— Хей, защо не се покажеш? Нищо лошо няма да ти сторя. Не последва никакъв отговор. Лари постоя до знака на пътя, като чакаше и се оглеждаше. Изцвърча птичка и се стрелна в небето. Нищо друго не помръдваше. След малко той продължи по пътя.
В шест часа вечерта се озова в Норт Бъруик, градче, където се пресичаха магистралите 4 и 9. Реши да прекара нощта там и да продължи към брега на океана на следващия ден.
На главния кръстопът имаше малък магазин. Лари си взе шест кутии бира от фризера. Те бяха с черен етикет от марка, каквато досега не бе опитвал, вероятно местно производство. Взе си и един голям плик чипс с пипер и две консерви със задушено говеждо. Сложи нещата в раницата си и излезе навън. От другата страна на улицата имаше ресторант и за момент му се стори, че забеляза две сенки, които пробягаха по стената и после изчезнаха. Може би му се бяха привидели, но силно се съмняваше в това. Колебаеше се дали да прекоси тичешком улицата и да ги изненада.
„Хайде, дечица, играта на криеница свърши.“ Реши да не го прави. Знаеше добре какво е да се страхуваш.
Повървя нагоре по шосето, бутайки велосипеда си, на който бе закачил пълната раница. Видя пред себе си голямо тухлено училище с малка горичка до него. Събра доста съчки и си направи огън насред асфалтираното игрище за баскетбол. Наблизо течеше рекичка, която минаваше под пътя и покрай текстилна фабрика. Лари остави бирата да се изстудява във водата и затопли едната консерва с говеждо на огъня. Изяде я, седнал на една люлка, като се полюшваше бавно напред-назад, а сянката му се движеше в синхрон по избелелите линии на игрището.
Запита се защо не се страхува от тези, които го наблюдават. Вече беше сигурен, че поне двама, ако не и повече души го следят. Замисли се и защо целия ден се бе чувстват така добре, сякаш се бе освободил от някаква отрова по време на продължителния си сън. Нима просто бе имал крещяща нужда от почивка? Това ли беше всичко? Струваше му се прекалено просто.
Разсъждавайки логично, стигна до заключението, че, ако тези, които го следяха, искаха да му сторят зло, вече щяха да са го направили. Щяха да са го застреляли от засада или поне да са направили опит да го обезоръжат. Щяха да са му взели това, което искаха… въпреки че логиката диктуваше (бе толкова хубаво да мисли пак логично и да не бъде парализиран от разяждащ като киселина страх), че не притежаваше нищо, което те можеха да пожелаят. Ако ставаше въпрос за предмети и вещи, то имаше достатъчно за всички, защото останалите живи се брояха на пръсти. Защо да се занимаваш с кражби и убийства, защо да рискуваш живота си, когато всичко, за което си си мечтал, разгръщайки каталога на „Сиърс“ в кенефа, сега може да ти принадлежи? Достатъчно бе да счупиш витрината; влизаш в магазина и си взимаш каквото си поискаш.
Можеш да имаш всичко, с изключение на едно — компанията на други човешки същества. Точно това днес се котираше най-високо, както бе добре известно на Лари. Главната причина да не изпитва страх бе, че според него тези, които го следяха, търсеха именно това. Рано или късно тази необходимост щеше да им помогне да преодолеят страха си от него. Затова Лари реши да изчака. Нямаше да ги подплашва като ловец, тръгнал за пъдпъдъци. Така само щеше да усложни нещата. Преди два дни и той сигурно щеше да постъпи като тях. Затова щеше да чака, макар че наистина страшно му се искаше да види друг жив човек.
Отиде до рекичката, извади бирата и се върна на люлката. Отвори първата кутия и я вдигна по посока на ресторанта където бе видял пробягващите сенки.
— За ваше здраве — провикна се той и изпи половината кутия на една глътка.
Когато довърши и последната бира, часът вече бе седем и слънцето скоро щеше да залезе. Лари стъпка догарящите въглени и си събра нещата. После, полупиян и в доста добро настроение, продължи още четиристотин метра нагоре по пътя, където намери къща с покрита веранда. Остави колелото си на полянката отпред, извади спалния си чувал и отвори вратата с помощта на отвертка.