Лари погледна първо наляво, после надясно. Пред очите му се разкриваше една и съща гледка: вълни с пенести гребени, пръски, безкрайна оргия от цветове, която караше дъхът му да спре.
Намираше се накрай света.
Седна на скалата, провесил крака към бездната, чувстваше се леко зашеметен. Поседя така повече от половин час. Морският въздух събуди апетита му и той отвори раницата си. Нахрани се с удоволствие. Сините му дънки се бяха намокрили и потъмнели от пръските вода. Чувстваше се пречистен и свеж.
Тръгна обратно през мочурището, така потънал в собствените си мисли, че в първия миг му се стори, че отново чува писъка на чайките. Дори вдигна очи към небето и после осъзна, че това бе човешки вик. Страхът го сграбчи. Това е боен вик.
Огледа се и видя момче, което тичаше по шосето към него, като мускулите на краката му се изпъваха с всяка стъпка. В едната си ръка държеше дълъг касапски нож. Беше голо до кръста, краката му бяха изподраскани от малиновите храсталаци. В следващия миг от храстите край пътя изскочи жена и го последва. Беше много бледа и под очите й имаше тъмни сенки.
— Джо! — извика тя и се втурна след него. По лицето й бе изписана болка от усилието да го настигне.
Джо не й обърна никакво внимание, а продължи да тича. Босите му крака хвърляха нависоко пръски от мочурливата вода. Устните му бяха разтегнати в зловеща усмивка. Бе вдигнал ножа високо над главата си и стоманата му проблясваше на слънцето.
„Това момче ще ме убие — помисли си Лари стъписано. — Това момче… какво съм му сторил?“
— Джо! — прозвуча пак умореният и отчаян вик на жената. Джо продължаваше да тича, скъсявайки разстоянието помежду им.
Точно когато Лари си спомни, че е оставил пушката си до колелото, момчето се хвърли отгоре му.
В мига, когато то замахна с ножа, Лари излезе от вцепенението си. Отстъпи встрани, машинално вдигна крак и ритна силно с тежката си обувка нападателя в корема. Изпита единствено съжаление. Момчето бе така немощно, че веднага се преви. Беше страшновато на вид, но не бе силно.
— Джо! — извика Надин, но се спъна, падна на колене и изпръска бялата си риза с кал. — Не го наранявайте! Той е още дете! Моля ви, недейте! — Жената се изправи и с усилие продължи към тях.
Джо лежеше по гръб с разперени ръце и крака. Лари се приближи до него и настъпи китката на дясната му ръка, в която момчето държеше ножа.
— Пусни го, хлапе.
Момчето изсъска, после изкряка като пуяк и се озъби. Дръпнатите му очи гледаха гневно. Лари имаше чувството, че е настъпил ранена отровна змия. Усещаше как момчето се опитва да се освободи, независимо на каква цена, макар това и да му коства счупена ръка. Привдигна се леко и се опита да захапе Лари за крака през дебелия плат на мокрите му дънки. Той настъпи по-силно тънката китка на момчето и то извика, ала не от болка, а защото не искаше да се признае за победено.
— Пусни го, хлапе. — Джо не се предаваше.
Борбата между двамата сигурно щеше да продължи докато момчето успееше да освободи ръката си или докато Лари му я счупеше, ако Надин не бе стигнала най-сетне до тях, задъхана, препъвайки се от умора и цялата покрита с кал.
Без дори да погледне към Лари, тя падна на колене до Джо и каза тихо, но твърдо:
— Пусни го.
Лицето й бе потно, но спокойно. Надвеси се над разкривеното лице на Джо. Той понечи да я захапе като куче и продължи борбата. Лари се опита да запази равновесие. Вече не изпитваше жалост, защото съзнаваше, че ако момчето му се изплъзнеше, вероятно първо щеше да наръга жената.
— Пусни… ножа! — нареди Надин.
Момчето изръмжа. Пяна се появи между стиснатите му зъби. Петното от кал на дясната му буза приличаше на питанка.
— Ще те оставим сам, Джо. Аз ще те оставя. Ще тръгна с него, ако не бъдеш послушен.
Лари усети как ръката под крака му първо се стегна, после постепенно взе да се отпуска. Момчето погледна жената укорително и тъжно. После премести поглед върху Лари. В очите му видя изгаряща ревност и макар че се потеше обилно, усети как този поглед го смразява.
Жената продължи да говори на момчето със спокоен глас. Никой нямало да му стори нищо лошо. Ако остави ножа, всички ще бъдат приятели.
Лари усети как постепенно момчето престава да се съпротивлява, накрая пусна ножа. То остана проснато на земята, вперило поглед в небето. Беше се предало. Лари отмести крака си, наведе се бързо и взе ножа. Обърна се и го запрати нависоко. Острието се завъртя, хвърляйки отблясъци от слънчева светлина. Странните очи на Джо проследиха дългия му полет и от устните му се изтръгна болезнено стенание. С дрънчене ножът падна върху камъните на края на скалата, плъзна се по тях и падна във водата.