Лари пак се обърна към Надин и Джо. Жената разглеждаше отпечатъка от обувката върху ръката на момчето, която бе станала огненочервена. После вдигна очи и срещна неговите. В тях Лари видя само тъга.
Усети, че в него както обикновено се надига егоистичното желание да се оправдава. „Трябваше да го направя, не е моя вината, вижте госпожо, та той се опита да ме убие.“ Имаше чувството, че в тъжните очи на жената може да прочете познатия стар упрек: „Ти си кофти човек.“
Но в края на краищата не каза нищо. Такова бе положението и неговите действия бяха резултат от действията на момчето. Обаче като гледаше отчаяното хлапе, свито на кълбо и смучещо палеца си, обхванаха го съмнения дали дори и то бе причината за възникналата ситуация. А и изходът от нея можеше да е по-лош — един от двама им можеше да бъде ранен или дори мъртъв.
Затова не каза нищо. Продължи да гледа жената в очите и си помисли: „Променил съм се по някакъв начин, но не знам доколко.“ Изведнъж си спомни какво му бе разказал Бари Грейг за някакъв китарист от Лос Анжелес, който се казвал Джори Бейкър и бил адски точен, никога не закъснявал за репетиции и не пропускал прослушване. Като китарист не бил кой знае какъв талант като Ангъс Янг или Еди ван Хален, но бил професионалист. Едно време Джори Бейкър бил „двигателят“ на една група, „Спаркс“, която всички считали за особено обещаваща. Доста твърдият им звук се доближавал до този на „Кридънс“. Джори Бейкър бил автор и изпълнител на повечето песни. После катастрофирал, бил целият натрошен, постъпил в болница, тъпкали го с лекарства. Излязъл оттам с метална пластина в черепа си и пристрастен, както се пее в една песен на Джон Прайн. От обикновените болкоуспокояващи хапчета демерол преминал към хероина. На няколко пъти го арестували. Скоро се превърнал в един от многото наркомани, мотаещи се из улиците със схванати пръсти, целият в дрипи, просел край автогарите на „Грейхаунд“. Ала после само за някакви си осемнадесет месеца успял да се изчисти и повече не посегнал към дрогата. Но се променил. Повече никога не станал „двигател“ на група, но идвал винаги навреме на репетиции и прослушвания. Не говорел много, ала линията от боцканията с игла от вътрешната страна на ръката му била изчезнала. „Той оцеля“ — бе казал за него Бари Грейг. Никой не може да каже какво точно те превръща в друг човек. Никой не може с думи да опише онзи тъжен и самотен период от живота ти, прекаран в ада. Няма рецепти как да се промениш. Просто оцеляваш.
Или умираш.
„Аз също съм се променил — мина му смътната мисъл. — И оцелях.“
— Казвам се Надин Крос — рече жената. — Това е Джо. Приятно ми е да се запознаем.
— Лари Ъндърууд.
Ръкуваха се, усмихвайки се на цялата абсурдност на ситуацията.
— Да се върнем на пътя — предложи Надин.
Тръгнаха заедно. Когато се отдалечиха на няколко крачки, Лари се обърна и видя, че момчето не е помръднало, явно изобщо не бе разбрало, че се отдалечават.
— Ще дойде — промълви жената.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно.
Когато стигнаха до пътя, тя се препъна в банкета и Лари я хвана за ръката. Надин го погледна с благодарност и предложи:
— Може ли да седнем за малко?
— Разбира се.
Седнаха един срещу друг на магистралата. След малко Джо се изправи и се затътри към тях, забил поглед в босите си крака. Настани се малко встрани от тях. Лари го погледна крадешком и отново се обърна към Надин Крос.
— Вие ме следяхте.
— Значи си разбрал? Така и предполагах.
— Откога?
— Вече два дни. Бяхме се настанили в голямата бяла къща в Ипсъм. — Разбра по недоумяващото му изражение, че не си спомня къщата, и поясни: — До поточето. Ти заспа до каменната стена.
Лари кимна.
— А снощи двамата сте ме наблюдавали, докато спях на верандата. Може би за да проверите дали нямам рога и дълга червена опашка.
— Джо го направи. Когато открих, че го няма, тръгнах да го търся. Ти откъде разбра?
— От следите, които бяхте оставили по мократа трева.
— О! — възкликна тя и го погледна изпитателно, но Лари не отмести поглед, макар да му се искаше. — Не ни се сърди. Знам, че звучи абсурдно, след като Джо се опита да те убие, но той не е отговорен за действията си.
— Това ли е истинското му име?
— Не, аз го нарекох така.
— Прилича ми на дивак от телевизионен филм на „Нейшънъл джеографик“.
— Да, вярно е. Намерих го на поляната пред една къща, вероятно неговия дом. Беше много зле от рана на крака. Вероятно го беше ухапал плъх. Не говори, само ръмжи и скимти. До тази сутрин можех да го контролирам. Но… вече се уморих, нали разбираш… и… — Тя вдигна рамене. Калта съхнеше по блузата й, образувайки странни фигури, подобно йероглифи от китайската азбука. — Накарах го да сложи дрехи, но той пак се съблече. Уморих се да се боря с него. Ухапванията от комари явно не го притесняват. — След кратка пауза Надин продължи: — Искам да дойдем с теб. Предполагам, че в случая всякакви заобикалки са напълно излишни.