— Умееш ли да свириш?
Лари подскочи, сепнат от гласа на Надин и погледна към калъфа с китарата на пясъка. Намерил я бе подпряна до пианото „Стейнуей“ в музикалния салон на една голяма къща, където бяха проникнали, за да вземат нещо за вечеря. Лари напълни раницата си с необходимите провизии и взе китарата импулсивно, без дори да погледне какво точно има в калъфа. Щом я взимаше от такава къща, не можеше да е лоша. Не беше свирил от онова лудо парти в Малибу, преди цели шест седмици — от един друг, напълно различен живот.
— Да, свиря — отвърна той и осъзна, че му се иска да посвири, но не заради нея, а защото самата музика му доставяше удоволствие и успокояваше духа му. А щом на плажа бе запален огън, значи трябваше и някой да посвири на китара. Това си бе направо неписан закон.
— Я да видим какво се крие тук — каза Лари и откопча калъфа.
Бе очаквал, че ще намери хубава китара, но това, което видя, го изненада приятно. Инструментът бе красив, дванадесетструнен „Гибсън“ и вероятно беше правен по поръчка. Лари не бе чак такъв специалист по китарите, за да може да твърди това със сигурност. Но съзнаваше, че прагчето за позиция е инкрустирано с истински седеф, който придобиваше приглушени оранжево-червени нюанси на светлината на пламъците.
— Красива е.
— Да — съгласи се той.
Прокара пръсти по струните и звукът й му хареса, макар инструментът да не бе настроен добре. Много по-богат от звука на шестструнната китара. Твърд и хармоничен. Това беше хубавото на хавайската китара. Дава ти ясен звук, малко неравен при смяната на акордите — зинг! Той се усмихна, като си спомни с какво пренебрежение се бе изказал Бари Григ за китарите с обикновени, гладки струни. Добрият, стар Бари, който искаше да бъде като Стийв Милър, когато пораснеше.
— Защо се усмихваш? — попита Надин.
— Спомени — отвърна младият мъж и почувства лека тъга.
Настрои китарата, докато в главата му се рояха спомените за Бари и Джони Маккол и Уейн Стъки. Тъкмо свършваше с настройването, когато Надин го потупа леко по рамото.
Джо стоеше до огъня, а в едната си ръка държеше угасналата и вече забравена пръчка. Странните му очи гледаха с нескрита възхита Лари и устата му бе широко отворена.
Много тихо, толкова тихо, че можеше да е просто мисъл, родена в главата му, жената промълви:
— Музиката може да омагьосва…
Лари подхвана хубава ритмична мелодия, стар блус, който бе научил навремето от фолкалбума на „Електра“.
„Първоначално е била изпълнявана от Кьорнер, Рей и Гловър“ — сети се той. Когато беше сигурен, че си е припомнил добре думите, запя и гласът му се разнесе по плажа. Пееше далеч по-добре, отколкото свиреше.
„Отдалеч ще ме съгледаш, скъпа, ще превърна твойта нощ във ден, щото съм тука, далеч от дома, в който съм роден. Ще познаеш, че идвам, скъпа, щом чуеш как такта отмервам с кастанетите черни.“
Джо се усмихваше щастливо, като човек, преживял прекрасна изненада. Лари си помисли, че момчето изглежда така, сякаш дълго бе страдало от ужасен сърбеж на гърба, на онова място между плешките, което не можеш сам да достигнеш, и най-сетне бе попаднало на някой, който знаеше точно как и къде да го почеше. Разрови се из потъналия в прах архив на своята памет и оттам изникна вторият куплет на блуса:
„Някои неща ги правя, маце, както другите мъже не могат, Те не знаят правилата, скъпа, не знаят как да завладяват. Но аз мога, щото съм далеч от дома, в който съм роден. Ще познаеш, че идвам, скъпа, щом чуеш как такта отмервам с кастанетите черни.“