— Дайте да видим какво имаме за закуска — обърна се той към двамата.
Отново запали огъня и тримата се скупчиха около него, за да прогонят нощния студ. Надин направи овесена каша със сухо мляко и пиха силен чай от метални канчета като бездомниците. Джо през цялото време държеше китарата на скута си. На два пъти Лари му се усмихна. Помисли си, че не може да не харесаш някой, който обича музиката.
Продължиха с велосипедите на юг по магистрала № 1. Джо караше точно по осевата линия и понякога ги изпреварваше с близо два километра. Веднъж го завариха да кара бавно по края на пътя и да яде боровинки, като ги подхвърляше високо нагоре и после ги улавяше с уста безпогрешно. Час след това го намериха, седнал до един паметник в чест на Войната за независимост, да свири „Джим Контето“.
Към единадесет часа наближиха някакво градче на име Огънкуит. Но пътят към него бе преграден от три големи, оранжеви боклукчийски камиона. Отзад на единия камион лежеше разложен и наяден от гарваните труп на човек. Изминалите десет горещи дни си бяха свършили работата. Там, където тялото не бе покрито, с дреха, се виждаха пълчища пъплещи червеи.
Надин извърна поглед и попита:
— Къде е Джо?
— Не знам. Сигурно някъде напред.
— Не бих искала да види това. Дали вече го е зърнал?
— Вероятно.
Докато пътуваха по магистрала № 1 от Уелс насам, на няколко пъти на Лари му направи впечатление, че няма почти никакви коли, а това бе главна пътна артерия. Едва ли бяха видели повече от две дузини. Сега разбра причината. Хората от градчето бяха завардили пътя, така че вероятно стотици, а може би и хиляди коли се намираха в другия му край. Лари прекрасно знаеше какво изпитва Надин. Добре щеше да бъде, ако можеха да спестят на момчето тази гледка.
— Но защо са блокирали пътя? Защо им е притрябвало да го правят?
— Сигурно са се опитали да затворят града си за чужди хора. Предполагам и в другия му край ще открием подобна барикада.
— Има ли и други трупове?
Лари остави колелото си и отиде да провери.
— Още три.
— Добре, няма да гледам към тях.
Младият мъж кимна. Продължиха нататък покрай камионите. Тук пътят се виеше близо до океана и от брега полъхваше хладина. Една до друга се издигаха грозни летни вили. „Нима хората идват да почиват тук през ваканциите?“ — учуди се Лари. Все едно да си заведат децата в Харлем и да ги оставят да се къпят под пръскачките за трева.
— Никак не са красиви, нали? — попита Надин. Вече бяха навлезли навътре в евтиния летен курорт. Заобикаляха ги бензиностанции, крайпътни заведения за пържени миди, мотели, боядисани в отвратителни пастелни тонове, игрища за миниголф.
Лари изпитваше противоречиви чувства. От една страна, го дразнеше натрапчивата грозота, родена от ограничени мозъци, които бяха превърнали тази прекрасна, величествена и дива част от крайбрежието в огромен крайпътен увеселителен парк. Ала някъде по-надълбоко в съзнанието си долови шепота на отминалите лета и видя хората, които бяха идвали тук: дамите със слънчеви шапки и твърде тесни за наедрелите им задни части къси панталони; колежанчета по пуловери за ръгби на червени и черни райета; момичета по бански и платнени сандали; ревящи дечица с изпоцапани от сладолед лица. Това бяха обикновените американци и когато се движеха на групи, около тях се създаваше някаква особена, макар и непривлекателна, романтична атмосфера, независимо дали се намираха в скиорска хижа в Аспен или повтаряха своите прозаично-мистериозни ритуали на лятната отпуска покрай магистрала № 1 в Мейн. Сега всички бяха мъртви. Гръмотевична буря явно бе откъртила голям клон от едно дърво, който бе счупил огромна светлинна реклама. Тревата бе пораснала и бе на път да погълне игрището за миниголф. В продължение на стотина километра между Портланд и Портсмут се бе простирал този увеселителен парк, който сега пустееше, обитаван от духове, сякаш всичките му механизми бяха излезли от строя.
— Да, не са красиви, но някога са били наши. Наши са били, макар и никога да не сме идвали тук. Сега вече не съществуват.
— Но не завинаги — каза спокойно Надин и Лари се обърна да я погледне. Лицето й бе открито и ведро. Впечатляващата й прошарена, дълга коса бе сресана назад и челото й сякаш излъчваше светлина. — Не съм религиозна, но ако бях, щях да кажа, че това, което се случи, е Божие наказание. След сто или двеста години всичко отново ще ни принадлежи.
— Тези камиони няма да изчезнат за двеста години.
— Те не, но пътят — да. И камионите тогава ще стоят насред някое поле или гора и там, където сега са гумите им, Ще са израсли полски цветя. Вече няма да са камиони, а просто предмети, сътворени някога от човешката ръка.