— Мисля, че грешиш.
— Защо?
— Защото ние търсим други живи хора. Защо смяташ, че го правим?
Тя му хвърли тревожен поглед.
— Ами… защото така трябва. Хората се нуждаят един от друг. Ти не почувства ли тази нужда, когато беше сам?
— Да. Ако не сме заедно, ще полудеем от самота. Когато сме заедно, си действаме на нервите. Когато сме заедно, си построяваме летни вили, заемащи километри от океански бряг и в събота вечер се бием и стреляме по баровете. — Лари се засмя невесело и звукът отекна в тишината. — Няма отговор на тази загадка. Сякаш сме затворени в яйце. Хайде да вървим. Джо сигурно е някъде пред нас.
Тя не помръдна, а остана загледана със същата тревога. още миг в гърба на Лари, който потегли пред нея. После го последва. Невъзможно е да е прав. Напълно невъзможно! За да се случи тази чудовищна катастрофа, трябва да има някаква основателна причина, иначе всичко губеше смисъл. Дори това, че още бяха живи.
Джо не се беше отдалечил много. Намериха го седнал върху капака на един син форд. Разглеждаше порносписание, което бе измъкнал отнякъде. С известно чувство на неудобство Лари забеляза, че момчето има ерекция. Хвърли крадешком поглед към Надин, но тя бе извърнала очи. Може би нарочно.
Когато стигнаха до колата, младият мъж попита:
— Идваш ли?
Джо остави списанието, издаде някакъв гърлен въпросителен звук и посочи небето. Лари мигновено вдигна очи, мислейки, че момчето е видяло самолет. Но в този момент Надин извика:
— Не небето! Плевнята! — Гласът й прозвуча пискливо от вълнение. — На плевнята! О, благодаря на Бога, че си с нас, Джо! Ако не беше ти, никога нямаше да го забележим!
Надин пристъпи към Джо и го прегърна. Лари се извърна към плевнята и видя белите букви, които изпъкваха ясно на покрива от избелели дъски:
ЗАМИНАВАМЕ ЗА СТОВИНГТЪН ЗА ЕПИДЕМИОЛОГИЧНИЯ ЦЕНТЪР
Следваше упътване за пътищата до Стовингтън… Най-отдолу пишеше:
НАПУСКАМЕ ОГЪНКУИТ НА 2 ЮЛИ 1990
ХАРОЛД ЕМЕРИ ЛОДЪР ФРАНСИС ГОЛДСМИТ
— Боже мили, навярно е щял да се пребие, докато е пишел нейното име! — възкликна Лари.
— Епидемиологичния център! — извика Надин, без да му обърне внимание. — Как не се сетих! Четох статия за него в едно списание само преди три месеца! Отишли са там!
— Ако още са живи.
— Живи ли? Разбира се, че са живи. До втори юли епидемията беше приключила. А щом са могли да се покатерят на покрива на плевнята, значи не са били болни.
— Да, поне единият е бил в доста добро настроение — съгласи се Лари, усещайки, макар и неохотно, как стомахът му се свива от вълнение. — И като си помисля, че минах през Върмонт…
— Стовингтън се намира доста встрани от магистрала № 9 — каза разсеяно Надин, без да сваля поглед от плевнята. — Въпреки това сигурно вече са пристигнали. 2 юли беше преди две седмици. — Очите й искряха. — Лари, дали в този център има и други хора? Не мислиш ли, че може да има? Щом знаят всичко за карантини, стерилност и така нататък. Сигурно търсят начини за лечение, нали?
— Не знам — отвърна предпазливо той.
— Разбира се, че е така — възкликна нетърпеливо жената. Досега не я бе виждал толкова развълнувана, дори когато Джо прояви невероятния си музикален талант. — На бас се хващам, че Харолд и Франсис са открили десетки хора, може би дори стотици. Трябва да тръгнем веднага. Най-краткият път дотам е през…
— Чакай малко. — Хвана я за рамото.
— Защо? Не разбираш ли…
— Разбирам, че този надпис е там от две седмици и чака някой да мине оттук и да го види. Значи може да почака още малко. А междувременно ще обядваме. Нашият приятел Джо Бързата китара заспива прав.
Надин се обърна. Момчето отново разлистваше порносписанието, само че главата му вече натежаваше и погледът му бе станал стъклен. Под очите му имаше сенки.
— Нали ми каза, че тъкмо се е оправил от някаква инфекция, а и доста сте пътували… Да не говорим, че сте следили усърдно синеокия китарист, тоест мен.
— Прав си… изобщо не се сетих.
— Трябва му едно солидно ядене и здрав сън.
— Разбира се. Джо, извинявай, изобщо не се сетих. — Момчето се прозря и изръмжа безразлично.
Лари усети как в него се надига предишният страх предизвикан от това, което му предстоеше да каже, но трябваше да го направи. Иначе Надин щеше да го стори, щом се позамислеше по този въпрос… Освен това вече беше време да разбере със сигурност дали се е променил колкото предполагаше.
— Надин, можеш ли да караш?