Само при мисълта, че някой е пълзял по този покрив на такова разстояние от земята, Лари усети как му се обръща стомахът. Сигурно е стъпил на ръба на улука, за да напише и името на момичето.
„Защо се е старал чак толкова, сержант? Мисля, че на този въпрос е необходимо да намерим отговор.“
„Щом казвате, инспектор Ъндърууд.“
Лари заслиза бавно и изключително внимателно по стълбите. Сега не му беше времето да си чупи крак. Когато слезе, някакъв надпис, издълбан в една от гредите, привлече вниманието му. Бе също бял и се открояваше ярко на фона на мрака в прашната плевня. Приближи се до гредата и прочете надписа. После прокара пръст по него, отчасти изненадан, отчасти развеселен, че някой човек си бе дал труда да го направи в деня, в който двамата с Рита се бяха отправили на север. Отново прокара нокът по буквите.
В сърце. Пронизано със стрела.
„Вярвам, сержант, че този приятел е бил влюбен.“
— Браво на тебе, Харолд — каза Лари и излезе от плевника.
Магазинът в Уелс беше само за мотоциклети „Хонда“. От начина, по който бяха подредени, Лари установи, че липсват два. Беше по-горд от второто си откритие — смачкана хартия до кошчето за боклук. Опаковка от шоколада „Пейдей“. Някой, най-вероятно съкрушеният от любов Харолд Лодър, бе доизял шоколада си, избирайки мотоциклетите, които най-много биха подхождали на него и възлюбената му. После бе смачкал опаковката и я бе хвърлил към кошчето, но не бе успял да го улучи.
Надин каза, че изводите му били логични, но не бе впечатлена от тях колкото самият Лари. Тя оглеждаше трескаво останалите мотоциклети, нетърпелива да тръгнат на път. Джо седеше на стълбите пред магазина, свиреше на китарата и се провикваше доволно.
— Слушай, Надин, вече е пет часът. По никакъв начин не можем да тръгнем сега.
— Остават още цели три часа до мръкване! Не можем да си позволим да се бавим! Има опасност да ги изпуснем!
— Няма страшно! Харолд Лодър ни е оставил подробни инструкции за пътищата, по които ще минат. Ако продължат нататък, сигурно пак ще го направи.
— Но…
— Знам, че нямаш търпение — каза Лари и постави ръце на раменете й. Усети как в него се надига старото раздразнение и гняв и се опита да ги потисне. — Но никога досега не си се качвала на мотоциклет.
— Но мога да карам велосипед. Знам как се използва съединителя, нали вече ти казах. Моля те, Лари, ако не губим време, до вечерта ще сме стигнали Ню Хампшир, а до утре вечер ще сме на половината път. Можем да го направим.
— По дяволите, това не ти е велосипед! — изкрещя Лари и китарата замлъкна внезапно. Джо ги погледна през рамо, присвил недоверчиво очи. „Мамка му, ама че подход имам с хората“ — помисли си Лари и това го ядоса още повече.
— Боли ме, Лари — промълви Надин.
Той осъзна, че я беше хванал с все сила за раменете. Гневът му се стопи и се превърна в срам. — Извинявай.
Джо не сваляше очи от него и младият мъж разбра, че донякъде е загубил доверието му. Надин каза нещо.
— Какво?
— Казах да ми обясниш по какво мотоциклетът се различава от велосипеда.
Първото му желание бе да й кресне: „Щом си толкова самоуверена, защо сама не пробваш и ще видиш какво значи да гледаш света с глава, обърната на сто и осемдесет градуса.“ Обаче успя да се овладее и си помисли, че бе загубил доверието не само на момчето, а и част от вярата в себе си. Вярно, че бе оцелял, но явно детинското в него се бе запазило и още го следваше като сянка, смалила се по пладне, но не напълно изчезнала.
— Моторът е по-тежък. Ако загубиш равновесие, не можеш да го възстановиш така лесно както при колелото. Моделът 360 тежи седемстотин килограма. Много бързо се свиква с това тегло, но все пак е нужно време. В обикновената кола преместваш скоростите с ръка, а натискаш газта с крак. При мотора е обратното — газта се регулира с ръка, а скоростите с крак. За да свикнеш с това, ще ти е нужно доста повече време. Вместо една има две спирачки. С десния си крак натискаш спирачката за задното колело, а с дясната ръка — за предното. Ако забравиш за едната и натиснеш примерно само ръчната спирачка, ще изхвърчиш презглава. Освен това ще трябва да свикнеш да возиш още един човек със себе си.