— Джо ли? Но аз мислех, че ще се вози с теб.
— С удоволствие бих го взел. Но точно в този момент мисля, че той не би се съгласил на това. Ти как мислиш?
Надин впи продължителен, тревожен поглед в момчето, сетне въздъхна.
— Да, така е. Може и с мен да не иска да се качи. Може да го е страх.
— Ако е така, ти отговаряш за него. А аз отговарям и за двама ви. Не искам да се пребиете.
— Какво си преживял, Лари? Да не си пътувал с някого?
— Да. Паднах от мотора. Но жената, която ме придружаваше, умря преди това.
— Преби се с мотора си? — попита Надин без никакво изражение на лицето си.
— Не. Бих казал, че това, което се случи, бе седемдесет процента случайност и тридесет процента самоубийство Това, от което имаше нужда… приятелство, разбиране, помощ, не знам… не можеше да го получи от мен. — Лари вече наистина се бе разстроил. Туптенето в слепоочията му бе оглушително, гърлото му беше свито, в очите му напираха сълзи. — Казваше се Рита. Рита Блекмор. Искам да се представя по-добре пред теб, това е всичко. Пред теб и Джо.
— Лари, защо не ми каза по-рано?
— Защото ме боли, когато говоря за това — каза простичко той. — Много ме боли. — Това беше вярно, но не бе цялата истина. Не бе споменал нищо за сънищата си. Може би и Надин сънуваше кошмари. Предишната нощ се бе събудил и я бе видял да се мята и да мърмори насън. Но не бе споделила нищо с него. А Джо? Дали и той сънуваше? Е, не знаеше какво изпитваха те, ала безстрашният инспектор Ъндърууд от Скотланд Ярд се ужасяваше от сънищата си.. и ако Надин се катурнеше от мотора, кошмарите можеха да се върнат.
— Тогава ще тръгнем утре. Тази вечер ще ме научиш.
Първо обаче трябваше да заредят с бензин двата малки мотоциклета, които бе избрал. Пред магазина имаше помпа, но не можеше да се използва поради липсата на електричество. Той намери още една опаковка от шоколада до металния капак, с който бе покрит подземния резервоар, и заключи, че изобретателният Харолд Лодър вече се бе потрудил по този въпрос. Чезнещ от любов, почитател на гнусните шоколади „Пейдей“, все пак той бе достоен за уважение. Лари вече дори изпитваше определена симпатия към него. Харолд вероятно бе някой фермер над тридесет години, висок и загорял от слънцето, слаб, не особено начетен, но иначе хитър и съобразителен. Младият мъж се усмихна. Глупаво беше да се опитва да си изгражда представа за съвсем непознат човек, защото обикновено тя се оказваше съвсем различна от реалността. Всички знаят, че двестакилограмов ди-джей, например, може да има тъничко гласче.
Докато Надин приготвяше студена вечеря, той разглеждаше магазина. Намери голяма метална кофа за боклук. На нея бе подпрян железен лост, а отгоре й бе оставен гумен маркуч.
„Пак те спипах, Харолд! Погледнете насам, сержант Бригс. Нашият човек е прелял малко бензин от резервоара, учудва ме само това, че не е взел маркуча със себе си.“
„Може да е отрязал парче и това е останалото от него, инспектор Ъндърууд. Моля да ме извините, но това тук все пак е кофа за боклук.“
„По дяволите, сержант, прав сте. Ще ви предложа за повишение.“
Лари взе лоста и маркуча и отиде до металния капак.
— Джо, можеш ли да ми помогнеш?
Джо, който ядеше бисквити, намазани със сирене, вдигна към него поглед, изпълнен с недоверие.
— Хайде, иди. Всичко ще бъде наред — промълви Надин. Момчето стана и затътри крака към Лари.
Лари подпъхна лоста под капака.
— Натискай силно.
За миг му се стори, че момчето не го е разбрало или че не иска да му помогне. После то хвана края на лоста и натисна с все сила. Ръцете му бяха слаби, но под кожата изпъкнаха мускули, каквито имаха работниците от бедни семейства. Капакът помръдна, но не достатъчно, за да може Да пъхне вътре маркуча.
— Натисни още малко.
Дръпнатите очи с полудив израз го изгледаха хладно за момент, после момчето се отпусна с цялата си тежест върху лоста.
Капакът се повдигна достатъчно и Лари успя да промуши пръсти през пролуката. Докато търсеше по-добра опорна точка, му дойде наум, че ако момчето наистина не го харесва, сега е моментът да прояви чувствата си. Достатъчно беше да стъпи отново на земята и да отпусне лоста. Тогава капакът щеше да се стовари с трясък и Лари да загуби пръстите и на двете си ръце с изключение на палците. Видя, че и Надин си бе помислила същото. Беше се обърнала към тях и ги наблюдаваше внимателно, а позата й издаваше напрежение. Тъмните й очи се местеха от единия към другия. Джо гледаше Лари. Морскосините му очи бяха непроницаеми. Лари още не бе намерил опорна точка.