— Така ли? — тъжно се усмихна тя, — Обичам малките деца. Някои от тях съдбата наистина е ощетила, но не непоправимо. Малките деца са единствените истински добри човешки същества.
— Това е доста романтична представа, не мислиш ли?
Надин вдигна рамене.
— Децата са добри по природа. Ако работиш с тях превръщаш се в романтик. Това не е чак толкова лошо. Твоята приятелка не беше ли доволна от професията си?
— Да, обичаше работата си — съгласи се Лари. — А ти беше ли омъжена? Преди. — Ето че пак я произнесе. Простата, но вездесъща думичка. Преди. Състоеше се само от две срички, ала включваше всичко в себе си.
— Омъжена ли? Не, никога — отвърна Надин малко нервно. — Аз съм си типичната учителка стара мома. По-млада съм, отколкото изглеждам, но се чувствам по-стара от своите тридесет и седем години. — Лари несъзнателно бе погледнал косата й и тя кимна, сякаш бе изказал мисълта си на глас.
— Фамилна черта. Косата на баба ми беше съвсем бяла, когато тя бе на четиридесет. Вероятно на четиридесет и пет и аз ще бъда побеляла.
— Къде преподаваше?
— В малко частно училище в Питсфийлд, където не приемаха обикновени деца. С пълзящ бръшлян по стените, с най-новите пособия за игра. По дяволите рецесията, пълен напред! Училището разполагаше с два тъндърбърда, три мерцедеса, два линкълна и един крайслер империал.
— Сигурно много те е бивало в работата ти.
— Да, така мисля — каза тя естествено, без да се самоизтъква. После се усмихна. — Сега това обаче няма никакво значение.
Лари я прегърна. Жената се стресна и младият мъж усети, че тялото й се вдървява. Ръката и рамото й бяха топли.
— Предпочитам да не го правиш — каза му тя с известно неудобство.
— Не искаш ли?
— Не.
Лари, объркан, отдръпна ръката си. Ала тя всъщност го желаеше, точно в това беше проблемът. Съвсем ясно долавяше желанието й, макар то да не бе бурно и неудържимо. Надин се беше изчервила силно и бе впила отчаян поглед в ръцете си. Пръстите й се движеха неспирно в скута й като двойка ранени паяци. Очите й блестяха, сякаш всеки момент щеше да заплаче.
— Надин…
Тя вдигна към него поглед и Лари видя, че се е овладяла. Канеше се да му каже нещо, ала точно в този миг Джо се появи, носейки китарата в калъфа. Двамата го погледнаха виновно, сякаш ги бе заварил да правят нещо много по-интимно от воденето на обикновен разговор.
— Госпожа — произнесе Джо спокойно.
— Какво!? — възкликна изненадано Лари, неразбрал казаното от момчето.
— Госпожа! — повтори Джо и посочи с палец към улицата. Лари и Надин се спогледаха.
Изведнъж дочуха непознат глас, писклив и задавен от вълнение, който ги изненада така, сякаш им бе проговорил сам Господ.
— Слава Богу! О, слава Богу!
Двамата се изправиха и видяха някаква жена, която почти тичаше по улицата към тях. Тя се смееше и плачеше едновременно.
— Радвам се, че ви виждам. Господи, така се радвам… Тя политна и сигурно щеше да падне, ако Лари не я бе хванал. Продължи да я подкрепя, докато престана да й се вие свят. Предположи, че непознатата е на двадесет и пет. Беше облечена в дънки и обикновена бяла памучна блуза. Лицето й бе бледо, а очите й някак особено втренчени. Гледаше го така, сякаш искаше да се убеди, че това не е халюцинация, че пред нея наистина стоят трима души.
— Името ми е Лари Ъндърууд. Това е Надин Крос. Момчето се казва Джо. Много се радваме, че ви срещаме.
Жената продължи да го гледа втренчено още известно време, без да пророни нито дума. После бавно пристъпи към Надин.
— Толкова се радвам… Така се радвам… — Тя се запъна за миг. — Боже мой, вие наистина ли сте живи?
— Да — отвърна Надин.
Жената се хвърли на врата й и зарида. Надин я прегърна. Джо стоеше малко встрани до един камион и смучеше палеца си.
После се приближи до Лари и го погледна. Младият мъж го хвана за ръката. Двамата останаха така известно време и наблюдаваха жените със сериозно изражение на лицата си. Така се запознаха с Луси Суон.
Тя веднага се съгласи да тръгне с тях, щом разбра закъде пътуват и че имат основание да вярват, че в Стовингтън ще открият поне още двама души. Лари намери една средна по големина раница в спортния магазин. Надин придружи Луси до къщата й в покрайнините на града и й помогна да опакова някои по-необходими вещи: бельо, обувки, дъждобран. И снимки на покойните й съпруг и дъщеря.