Нощта прекараха в градчето Куичи, след като пресякоха границата на щата Върмонт. Историята на Луси Суон беше кратка и приличаше на много други истории, които скоро щяха да чуят. Стаената в душата й скръб и шокът от преживяното за малко не я бяха довели до лудост.
Съпругът й се разболял на двадесет и пети юни, а дъщеричката й — на следващия ден. Грижила се за тях, доколкото можела, като всеки ден очаквала, че и тя ще се разболее. Когато на двадесет и седми мъжът й изпаднал в кома, Енфийлд бил на практика откъснат от останалия свят. Телевизионното приемане било изключително лошо. Хората мрели като мухи. По магистралата край града цяла седмица се забелязвало необичайно движение на войскови части, каквито обикновено изобщо не се срещали в тази част на Ню Хампшир. В ранните часове на двадесет и осми мъжът й починал. Състоянието на дъщеря й, която се чувствала малко по-добре на двадесет и девети, се влошило рязко още същата вечер и тя починала към единадесет часа. На трети юли в града не бил останал жив човек, освен Луси и един старец на име Бил Даде. Той също бил болен, но изглеждало, че се е преборил с болестта. Обаче в утрото на Деня на зависимостта тя го намерила мъртъв на главната улица, целият подпухнал и почернял като останалите.
— Погребах моите хора и Бил — разказваше Луси, докато седяха край огъня. — Отне ми цял ден, но ги погребах, да почиват в мир. Тогава си помислих, че трябва да отида в Конкорд, където живееха майка ми и баща ми. Но просто… така и не се наканих да тръгна. Нима постъпих много лошо? — Луси ги погледна умоляващо. — Мислите ли, че може още да са били живи?
— Не — отвърна Лари. — Имунитетът към болестта явно няма нищо общо с родствената връзка. Моята майка.. — Той млъкна и се загледа в огъня.
— Наложи се с Уес да се оженим. Това стана през лятото, когато завърших гимназия, през 1984. Майка ми и баща ми бяха против. Искаха да замина някъде, да родя детето и да го оставя. Но аз не пожелах. Майка ми каза, че ще се разведем. Баща ми твърдеше, че Уес е безотговорен човек и че никога няма да пусне корени. Казах им, че може и да са прави, но ще се омъжа за него и ще видим какво ще се случи. Нали разбирате?
— Да — отвърна Надин. Тя седеше до Луси и я гледаше със съчувствие.
— Имахме хубав, малък дом и наистина никога не съм предполагала, че всичко ще свърши така — каза Луси с въздишка, която приличаше повече на ридание. — Живеехме си добре тримата. Марси успя да промени Уес. За него светът започваше и свършваше с нея. Той…
— Стига — каза Надин. — Това е било преди.
„Ето пак тази дума“ — помисли си Лари. Кратката думичка от две срички.
— Да. Това е минало. Сигурно щях да се справя и сама. Поне беше така, докато се появиха кошмарите.
— Кошмарите ли? — подскочи Лари. Надин се бе обърнала към момчето и го наблюдаваше. Само допреди минута Джо бе почти заспал край огъня. Ала сега гледаше Луси с искрящ поглед.
— Ужасни кошмари — продължи жената. — Не винаги са еднакви, но в повечето случаи ме гони някакъв мъж. Не мога да видя лицето му, защото целият е загърнат в, как се казва в пелерина. И все се крие в тъмното. — Тя потрепери. — До такава степен се бях изплашила, че вече не можех да спя Ала сега може би…
— Ллллошият човек! — извика Джо така изненадващо и яростно, че и тримата се стреснаха. Той скочи на крака изпъна ръце и сви пръсти, сякаш имитираше лапи с дълги нокти. — Лллошият човек! Лоши сънища! Гони! Мене гони! Плаши! — Той се сгуши до Надин и се втренчени със страх в заобикалящата ги тъмнина.
Настъпи мълчание.
— Това е лудост — заяви младият мъж и после млъкна. И тримата го гледаха в очакване. Изведнъж мракът около тях сякаш се сгъсти още повече и Луси отново изглеждаше много изплашена. Лари реши, че трябва да продължи. — Луси, а сънувала ли си някога… бяла къщичка в Небраска?
— Една нощ сънувах много стара негърка, но този сън беше много кратък. Тя ми каза нещо от рода на: „Ела да ме видиш.“ После пак се озовах в Енфийлд и онзи… страшният ме гонеше. Тогава се събудих.
Лари я изгледа втренчено. Накрая тя не издържа погледа му, изчерви се и сведе очи.
— Джо, сънуваш ли понякога… ъ, царевица? — попита го Лари. — Една старица? Китара?
Джо му отвърна само с мълчание.
— Остави го на мира. Само ще го разстроиш още повече — упрекна го Надин, ала самата тя изглеждаше много разстроена.
Лари се замисли за момент.
— А къща, Джо? Една малка къща с веранда? Стори му се, че нещо в очите на момчето проблесна.
— Престани, Лари! — смъмри го Надин.
— А люлка, Джо? Една гума, на която може да се люлееш? Изведнъж момчето се размърда. Извади палеца от устата си. Надин се опита да го задържи в обятията си, но той се освободи от прегръдката й и ликуващо извика: