— Люлката! Люлката! — Завъртя се няколко пъти на място и посочи с пръст първо Надин, после Лари. — Тя! И ти. Много!
— Много? — попита Лари, ала Джо млъкна и не каза нищо повече.
— Люлка ли? — попита изумено Луси. — Странно, и аз помня люлката. Защо сънуваме едно и също? Да не би да ни облъчват с нещо? — обърна се тя към Лари.
— Нямам представа. А, ти, Надин? И ти ли сънуваш същото?
— Аз изобщо не сънувам — тросна се тя и веднага сведе поглед.
Лари разбра, че го лъже, но се зачуди защо.
— Надин, ако и ти…
— Казах вече, че не сънувам! — изкрещя му тя почти истерично. — Не можеш ли просто да ме оставиш на мира? Непрекъснато ли трябва да ме тормозиш? Сетне скочи на крака и почти тичайки се отдалечи от огъня.
Луси остана за момент на мястото си, загледана след нея. после се изправи.
— Ще отида при нея.
— Да, по-добре иди. Джо, ти остани при мене. О’кей?
— Кей — съгласи се Джо и започна да сваля калъфа на китарата.
Двете жени се върнаха след десетина минути. Лари видя по лицата им следи от сълзи, но си личеше, че са се помирили.
— Извини ме — обърна се Надин към него. — Просто съм ужасно разстроена и понякога реагирам така без причина.
— Няма нищо.
Повече не говориха за сънищата. Изслушаха целия репертоар на Джо. Момчето свиреше все по-добре и сред пъшкането и ръмженето все по-ясно можеха да се доловят и отделни думи от текста на песните.
Най-сетне легнаха да спят — Лари в единия край, Надин в другия, а Джо и Луси по средата.
Лари сънува първо лошия човек, наблюдаващ го от хълма, после и старата негърка на верандата. Само че този път в съня си добре съзнаваше, че зловещият човек се приближава все повече към тях, крачейки през царевичните насаждения, разсичайки стъблата им с косата си, с отвратителна усмивка, разкривила цялото му лице.
Събуди се посред нощ, задушавайки се от ужас. Другите спяха непробудно. Този сън беше пророчески. Защото зловещият човек не идваше с празни ръце. Крачейки през царевицата, той носеше като за жертвоприношение разложеното, подпухнало и вдървено тяло на Рита Блекмор, разкъсано от лешоядите. Това бе нямо обвинение, което щеше да разкрие вината на Лари, щеше да покаже недвусмислено, че той е кофти човек, че нещо в душата му липсва, че е неудачник и използвач.
Най-сетне отново заспа и до седем сутринта, когато се събуди вкочанен и гладен, не сънува повече.
— О, Боже! — простена Надин. Лари я погледна и забеляза огромното й разочарование, което дори не й позволяваше да заплаче. Лицето й бе пребледняло, а изумителните й очи бяха изгубили блясъка и живеца си.
Беше седем и петнадесет вечерта на 19 юли. Сенките вече се удължаваха. Бяха пътували през целия ден, като спираха само по пет минути и веднъж тридесет, в Рандолф, където обядваха. Никой не се оплака, макар че след толкова часове, прекарани на мотоциклета, Лари се бе схванал и множество иглички сякаш пробождаха тялото му.
Стояха пред ограда от ковано желязо. Под тях се простираше градчето Стовингтън, както го бе видял Стю Редман от стаичката със зарешетени прозорци. Зад оградата, скрита за алеята, обрасла в буйна трева и засипана с листа и съчки, съборени от летните бури, се намираше самата триетажна сграда. Лари предполагаше, че по-голямата й част е под земята.
Центърът бе изоставен и съвсем пуст.
Насред алеята имаше табела с надпис:
До нея бе поставена втора табела и именно нея четяха те.
— Харолд, приятелю — прошепна Лари, — нямам търпение да ти стисна ръката и да те черпя една бира… или шоколадче „Пейдей“.
— Лари! — укоризнено извика Луси. Надин бе припаднала.
45.
Влачейки крака, майка Абигейл излезе на верандата в единадесет без двадесет сутринта на 20 юли. Носеше закуската си — кафе и препечени филийки — както правеше всеки ден, щом термометърът с рекламата на кока-кола, окачен от външната страна на прозореца пред мивката й отчиташе температура над 10 градуса. Лятото беше в разгара си. Това бе най-хубавото лято от 1955 година насам, когато майка й почина на почтена възраст — деветдесет и три години. Жалко, че наблизо нямаше повече живи хора, които да му се порадват като нея. Седна внимателно на люлеещия се стол. Ала нима някога наистина се бяха радвали на лятото? Някои от тях, например малките деца или старците, които добре усещаха в старите си кокали смъртоносната, ледена хватка на зимата. Сега обаче повечето от тях ги нямаше, както и по-голямата част от останалите люде на най-различна възраст. Бог бе изпратил сурово наказание за човешката раса.