Някои биха оспорили справедливостта на едно такова наказание, но не и майка Абигейл. Веднъж вече Той бе наказал човеците, като им изпратил вода и някой ден щеше да им изпрати и огън. Не беше нейна работа да съди Бога, макар че предпочиташе да не поставя точно пред нея чашата, която трябваше да се изпие до дъно. Ако все пак се стигнеше до това да съди Бог, то напълно я задоволяваше отговорът, който Господ бе дал на питащия го Мойсей. „Кой си ти?“ — попитал го Мойсей, а Господ се показал зад храста и отвърнал както си му било редно: „Аз съм този, който съм,“ С други думи казано, Мойсее, стига си се помайвал, ами си размърдай задника.
Гърдите й засвириха, когато се разсмя. Потопи препечената филийка в широката чаша с кафе, докато хлябът стана достатъчно мек, за да го дъвче. Още преди петнадесет години бе казала сбогом и на последния си зъб. Беззъба бе излязла от утробата на майка си и така щеше да отиде в гроба. Правнучката Моли и нейният съпруг й бяха подарили изкуствени зъби за Деня на майката, когато навърши деветдесет и три години, но те не й бяха удобни и й нараняваха венците. Слагаше си ги само когато знаеше, че Моли и Джим ще й дойдат на гости. Изваждаше ги от кутията в чекмеджето, измиваше ги хубаво и си ги пъхваше в устата. Ако й останеше време преди появяването на Моли и Джим, започваше да гримасничи пред огледалото на петна в кухнята. Ръмжеше, оголвайки огромните си бели, изкуствени зъби и се пукаше от смях.
Беше много стара и крехка, но иначе беше съвсем с ума си. Казваше се Абигейл Фримантъл. Беше родена през 1882 година и можеше да го докаже, защото разполагаше с акт за раждане. През своя жизнен път бе видяла много неща, но нищо не можеше да се сравни със събитията от последния месец. Не, такива неща никога не се бяха случвали. Вече наближаваше моментът, когато и тя трябваше да изпълни своята мисия, а това никак не й се нравеше. Беше стара и уморена. Искаше само да си почива и да се радва на смяната на сезоните, докато на Бог му омръзнеше да я гледа всеки ден на земята и решеше да я прибере при себе си. Ала какво става, когато се осмелиш да зададеш Богу някакъв въпрос. Получаваш си отговора „Аз съм този, който съм“ и толкоз. Дори когато собственият му син умолявал да не пие от чашата, Бог нищичко не му отвърнал… а нейното положение не бе такова, далеч не бе такова като на Исус. Бе една обикновена грешница. Но особено когато нощем вятърът задухаше в царевицата, сърцето й се свиваше при мисълта, че вероятно Бог бе наблюдавал отгоре появяването на бял свят на чернокожото момиченце в началото на 1882 и Си рекъл: „Трябва да я оставя да поживее доста време. Ще има работа за нея през 1990 година, след цяла купчина откъснати страници от календара.“
Времето й тук, в Хемингфорд Хоум, изтичаше. Последният сезон от живота си щеше да прекара на запад, близо до Скалистите планини. Бог бе казал на Мойсей да се изкачи на планината и на Ной да построи ковчега. Бе видял дори как разпъват на кръста собствения Му син. Така че какво Го интересуваше, че Аби Фримантъл се страхува от някакъв си мъж без лице, който я дебне в сънищата й?
Никога не бе виждала лицето му, а не й и трябваше. Той бе като сянка, която прекосява царевицата по обяд; като студено въздушно течение; като черна врана, която те следи зорко, кацнала на телефонната жица. Гласът му, който я зовеше, й напомняше за всички най-омразни й звуци. Когато говореше тихо, й приличаше на бръмбарите — предвестници на смъртта, скрити под стълбата, които известяваха, че обичан от нея човек скоро ще умре. Когато гласът му прогърмяваше, сякаш гръмотевици разцепваха облаците от запад. Ала дори когато освен самотното шумолене на царевицата не се чуваше нищо друго, тя долавяше присъствието му. И това бе най-ужасното, защото в тези моменти човекът без лице й се струваше почти равен със самия Господ Бог. Тогава имаше чувството, че всеки момент ще усети докосването на черния ангел, прелетял безшумно над Египет и убил първородните деца във всички къщи, където вратата не била намазана с кръв. Именно това я плашеше най-много. Страхът отново я превръщаше в малко дете. Тя знаеше добре, че и другите са разбрали за неговото съществуване и се страхуват от него, но единствено тя имаше ясната и пълна представа за страхотната му сила.