Щом беше член на сдружението, вече нямаше да има проблеми с купуването на най-хубавото зърно. Също така нямаше да му се налага да кара реколтата чак до Омаха, за да търси там купувач. Може би щеше да се сложи край и на спора му за правото над водата с Бен Конвей, който фанатично ненавиждаше негрите и техните симпатизанти, като Гари Сайтс. Може би дори данъчният агент щеше да престане да го тормози непрестанно. Поради всичките тези причини Джон Фримантъл прие предложението. Мнозинството гласува за него и наистина последваха противни шеги като тази, че когато чернокожо бебенце се възкачи на небето и му пораснат черни крилца, то не се нарича черно ангелче, а прилеп. Бен Конвей пък разправяше на хората, че единствената причина, поради която сдружението е гласувало Джон Фримантъл да стане член, бе, че скоро пристигал циркът и им трябвал негър, който да заеме мястото на африканския орангутан в програмата. Джон Фримантъл се правеше, че не чува тези обиди, а у дома цитираше Библията: „Каквото си посял, това и ще пожънеш“, и най-любимия му цитат, който изричаше не със смирение, а сериозно, с искрена вяра: „Блажени бедните духом, защото тяхно ще е царството небесно.“
Малко по малко съседите му го възприеха. Не всичките, разбира се, не и фанатиците като Бен Конвей и доведеният му брат Джордж, фамилиите Арнолд и Дийкън. През 1903 година обаче цялото им семейство обядва в дома на Гари Сайтс наравно с всички останали, все едно и те бяха бели хора.
А през 1902 Абигейл свири на китара в общинската зала, и то не по случай религиозен празник. Тя взе участие в конкурса за млади таланти, който белите организираха в края на годината. Майка й бе твърдо против. В този случай дори си позволи да изрази несъгласието си с намеренията на съпруга си пред децата. Е, момчетата по това време вече не бяха деца, бяха на средна възраст, а самият Джон вече бе с доста прошарена коса.
— Знам как е станало — каза тя, хълцайки. — Ти, Сайтс и Франк Фенер сте я нагласили тая работа. За тях това е без значение, ама на тебе, Джон Фримантъл, за какво ти е? Та те са бели! Знам, че киснеш с тях в задния двор и си приказвате за орането на земята. Можеш дори да отидеш да пийнеш по една бира с тях в града, ако Нейт Джаксън изобщо те пусне да влезеш в бара му. Дотук добре! Знам какво преживя през последните няколко години. Усмивката не слезе от лицето ти, макар че сърцето ти сигурно се е късало от болка. Но тук става въпрос за нещо съвсем различно! Става въпрос за собствената ти дъщеря! Как ще се чувстваш, когато тя се изправи там в хубавата си бяла рокля и всички й се изсмеят? И какво ще сториш, ако започнат да я замерят с гнили домати, както направиха с Брик Съливан, когато веднъж се опита да пее пред бяла публика? Какво ще й кажеш, когато дойде при тебе с рокля цялата сплескана с домати, и те попита: „Защо, тате? Защо постъпиха така с мен? Защо им разреши да постъпят така с мен?“
— Ами, Ребека, мисля, че ще е най-добре да ги оставим с Дейвид да решат.
Дейвид бе първият й съпруг. През 1902 Абигейл Фримантъл стана Абигейл Тротс. Дейвид Тротс бе наемен работник чак във Валпарайсо и изминаваше по петдесет километра само в едната посока, за да я види. Веднъж й бе казал, че яко е хлътнал по нея, макар че преди това е имал вземане-даване с доста леки жени. В началото много се присмиваха на първия й съпруг и говореха, че е очевидно кой командва в тяхното семейство.
Ала Дейвид не беше безхарактерен, просто бе тих и вглъбен човек.
— Съгласен съм с решението на Абигейл, каквото и да е то — бе казал той на родителите й и Аби го бе благословила за тези му думи. След това каза на Джон и Ребека Фримантъл, че е съгласна да се омъжи за него.
И така, на 27 декември 1902, вече бременна в третия месец, тя се качи на сцената в залата на общината сред мъртва тишина, която настъпи, щом водещият програмата обяви името й. Преди нея Гретхен Тилионс изпълни един доста неприличен френски танц, като смело показваше глезените и фустата си сред шумните възгласи, подсвирквания и тропане с крака на мъжете.
Абигейл се изправи пред притихналата публика. Знаеше колко черни изглеждат лицето и шията й в контраст с новата й бяла рокля. Сърцето й биеше до пръсване, а главата и бучеше от разбъркани мисли. „Не мога да си спомня нито една дума, обещах на татко, че няма да плача, каквото и да се случи, няма да плача, но ето го там Бен Конвей и когато Бен Конвей изкрещи «ЧЕРНИЛКО!», тогава май наистина ще се разплача, о, защо се съгласих да участвам! Мама беше права. Тук не ми е мястото и ще си платя…“