Белите лица, които изпълваха залата, бяха обърнати в очакване към нея. Нямаше нито едно свободно място, дори имаше два реда правостоящи в дъното. Пламъчетата на газовите лампи се разпалваха и трептяха. Червените плюшени завеси бяха дръпнати докрай и падаха тежко покрай | стената, за която бяха привързани с дебели варакосани въжета.
„Аз съм Абигейл Тротс — помисли си тя, — свиря добре и пея добре. И на това никой не ме е учил.“
И така тя запя „Тежкият стар кръст“ в неподвижната тишина, като си акомпанираше сама на китарата. После изпълни малко по-бързата песен „Как обичам моя Исус“ и след нея още по-бързата „Среща в Джорджия“. Повечето хора вече се клатеха в такт с ритъма. Някои се усмихваха и потропваха с крака.
После изпълни поредица от песни от периода на Гражданската война: „Когато Джони се завърне марширувайки у дома“, „Маршируваме през Джорджия“ и „Грахово зърно“. Последната песен предизвика доста усмивки, защото в залата имаше много мъже ветерани от Армията на републиканците, които бяха яли грахови консерви до втръсване по време на службата си. Най-накрая изпълни „При стария лагер“ и когато последният акорд проехтя в тишината, която бе станала някак тъжна и носталгична, тя си помисли: „А сега може да си хвърляте доматите, ако искате. Дадох всичко от себе си и пях чудесно.“
Тишината след последния акорд продължи сякаш цяла вечност, като че всички хора в залата, и правостоящите дори, бяха така омаяни от музиката, че им трябваше време да дойдат на себе си. После гръмнаха аплодисментите и я заляха като вълна. Лицето й се покри с руменина, почувства се объркана, хем й беше горещо, хем трепереше. Видя, че майка й плаче, без да се опитва да скрие сълзите си, и че баща й я гледа щастливо усмихнат.
Тя понечи да слезе от сцената, ала викове „Бис! Бис!“ а накараха да остане. Усмихна се и изпя „Изкопаха ми картофите“. С тази песен малко рискуваше, защото бе донякъде неприлична, но щом Гретхен Тилионс можеше да си показва глезените пред публика, тогава и Аби можеше да си позволи да изпее такава песен. В крайна сметка беше омъжена жена.
„Изкопаха ми картофите, и ми ги оставиха в кофата. Който ги изкопа, си отиде и вижте ме на какъв хал съм.“
Песента имаше още шест куплета, които бяха доста по-пиперливи, но тя ги изпя до един. Публиката приветстваше всеки следващ с шумни, одобрителни възгласи. По-късно Аби си помисли, че бе сбъркала дето бе изпяла „Изкопаха ми картофите“, защото сигурно точно такава песен белите очакваха от една „чернилка“.
Когато свърши и нея, пак гръмнаха оглушителни овации и сред нестихващите викове „Още! Още!“ тя отново се качи на сцената. Когато публиката утихна, каза:
— Много ви благодаря. Надявам се, че няма да сметнете за нахално от моя страна да ви помоля за разрешение да изпея още една песен, която съм учила специално, но никога не съм очаквала, че ще я изпълня точно на такова място. Това е най-хубавата песен за това, което президентът Линкълн и тази страна са направили за мен и моите хора, още преди да съм била родена.
Сега всички се бяха умълчали и слушаха внимателно. Членовете на семейството й стояха неподвижно, скупчени до пътеката вляво, като капка боровинково сладко върху бяла носна кърпа.
— Заради това, което се е случило по време на Гражданската война — продължи уверено тя, — моето семейство е имало тази възможност да дойде тук, тук да си създаде дом и да има такива чудесни съседи като вас.
След това тя изпя химна. Всички станаха на крака и я слушаха разчувствани, някои пак извадиха кърпичките си, а когато изпълнението й свърши, ръкоплясканията бяха толкова оглушителни, че можеха да срутят покрива. Това бе най-славният ден в живота й.
Абигейл се събуди малко след пладне. Поразмърда се и седна на стола, премигвайки от яркото слънце. Беше на сто и осем години. Беше спала накриво, сега я болеше гърбът и нямаше да я отпусне чак до вечерта, знаеше това прекрасно.
— Хубав ден — каза тя и внимателно се изправи. Тръгна бавно по стълбите, придържайки се за разклатените перила, като пъшкаше от острата болка в гърба и от игличките в изтръпналите си крака. Кръвообращението й не беше, както едно време… и как би могло? Колко пъти си беше казвала, че не бива да заспива в този люлеещ се стол. Задрямваше и спомените от миналото я навестяваха. Те бяха много по-интересни дори от филм по телевизията. Ставаше й хубаво, но когато се събудеше, скъпо плащаше за удоволствието. Можеше да си дава съвети колкото си иска, от това нямаше никаква полза. Беше като старо куче, което обича да се изтяга край огнището. Щом седнеше на слънце, заспиваше и толкоз. И вече нямаше думата по този въпрос. Стигна до края на стълбите, спря, за да могат „краката й да я настигнат“, после се изкашля и изплю доста голяма храчка в пръстта. Когато се почувства както обикновено, като се изключи болката в гърба, тя се отправи бавничко към тоалетната, която внукът й Виктор бе построил зад къщата през 1931. Влезе, затвори вратата и заключи с райбера, сякаш отвън чакаше цяла тълпа хора, а не само няколко проскубани коса, и клекна. След минутка се изпишка и въздъхна с облекчение и задоволство. Ето ти още нещо свързано със старостта, за което никой не я бе предупредил, а може би тя просто не бе обърнала внимание навремето? Човек не можеше да разбере кога му се ходи до тоалетната на нейната възраст, сякаш загубваше всякаква чувствителност в тази част от тялото си и ако не внимаваше, можеше често да й се налага да си сменя бельото. Мразеше да е мръсна, затова ходеше до тоалетната по шест-седем пъти на ден, а нощно време държеше гърне до леглото си. Джим на Моли веднъж й бе казал, че тя му приличала на куче, което не може да подмине пожарен кран, без да вдигне крак за поздрав, и това сравнение така я бе разсмяло, че чак сълзи потекоха от очите й. Джим бе някакъв шеф по рекламата в Чикаго и положението му бе доста добро… доскоро поне. Абигейл предполагаше, че и него вече го нямаше както повечето хора. И Моли също. Бог да ги благослови, прибрал ги е при себе си.