През последната една година единствено Моли и Джим идваха да я видят. Другите явно бяха съвсем забравили, че е жива, но Абигейл не им се сърдеше. Времето й отдавна беше минало. Бе станала като динозавър, който все още се мотае по земята, макар мястото му да е в музея (или в гробището). Разбира се, че не искаха да дойдат да я видят, но не можеше да разбере защо не идваха да видят земята. Не че беше останало много от нея. Само няколко акра от голямата ферма, която преди бе тяхна. Но все пак си оставаше тяхна собственост. Негрите явно вече не се вълнуваха толкова от земята. Всъщност имаше дори и такива сред тях, които направо се срамуваха от връзката си с нея. Повечето си бяха уредили живота в градовете и някои, като Джим например, се справяха доста добре… Ала как се свиваше сърцето й, като си спомнеше за всички нейни братя и сестри свели глави над земята!
Моли и Джим имаха желание да поставят в къщата тоалетна с течаща вода още по-миналата година и се обидиха, когато тя им отказа. Опита се да им обясни защо не искаше, ала Моли все повтаряше и повтаряше:
— Майко Абигейл, ти си на сто и шест години. Как мислиш, че се чувствам, като знам, че излизаш по няколко пъти на ден до тоалетната, а понякога температурата е едва десет градуса. Не знаеш ли, че от студа може да ти спре сърцето?
— Когато Господ иска да ме прибере, ще ме прибере — отвърна Абигейл и понеже плетеше, Моли и Джим си помислиха, че не ги гледа, а тя много добре видя как двамата се спогледаха многозначително.
С някои неща просто не можеш да се разделиш. И това младите не го разбираха. В началото на 1982 година, когато навърши сто, Кати и Дейвид й подариха телевизор и тя го прие. Телевизорът е прекрасно средство за убиване на времето, особено за човек, който живее сам-самичък. Но когато Кристофър и Сузи й предложиха да я включат към градския водопровод, тя им отказа точно както на Моли и Джим. Твърдяха, че кладенецът й не е достатъчно дълбок и ще пресъхне, ако се случи пак някое сушаво лято като през 1988. Прави бяха, но тя въпреки това им отказа. Смятаха, разбира се, че вече съвсем си е загубила ума, че страда от старческо слабоумие, но тя знаеше, че съзнанието й е бистро както на младини.
Изправи се, хвърли малко вар в дупката и бавно излезе навън, на слънцето. Поддържаше тоалетната си чиста, но все пак имаше места, които независимо колко чисти бяха, си миришеха на влага и мухъл.
Божият глас й прошепна, когато Крис и Сузи й предложиха да я включат към градската водопроводна мрежа… и когато Моли и Джим искаха да й купят мивка с кран. Бог наистина говореше на хората. Нали бе разговарял с Ной и му бе казал как да построи ковчега, колко да е дълъг, широк и дълбок? Затова тя вярваше, че и на нея беше говорил, не от горящ храст или от огнен стълб, а с тих, едва доловим глас й бе казал: „Аби, ръчната помпа ще ти трябва. Радвай се на електричеството колкото си искаш, Аби, но нека са пълни газените ти лампи и фитилите им да са добре подрязани. Нека килерът ти да е в същото състояние, в което го поддържаше майка ти. Изобщо не позволявай младите да те придумат за нещо, което знаеш, че е против Моята воля, Аби. Те са ти роднини, ала аз съм твоят Отец.“
Тя спря насред двора и се загледа в безкрайното царевично поле, прорязано единствено от черния път, който водеше на север към Дънкан и Колъмбъс. Тази година реколтата беше добра и беше срамота, че нямаше да остане никой тук, освен полските врани, за да я прибере. Тъжно беше, като си помислиш, че през този септември големите комбайни щяха да останат в стопанския двор, че нямаше да има танци и веселби в плевнята. Тъжно беше, че за пръв път от сто и осем години насам нямаше да е тук, в Хемингфорд Хоум, когато лятото щеше да отстъпи пред езическия и весел сезон на есента. Това лято щеше да й е още по-скъпо, защото й бе последното, в това изобщо не се съмняваше. Но нямаше да почива в мир тук, а далеч на запад, в непозната земя. Тази мисъл я изпълваше с горчивина.