Тътрейки крака, отиде до гумата-люлка и я залюля. Беше стара гума от трактор, която брат й Лукас бе закачил през 1922. Много пъти бяха сменяли въжето и от вътрешната страна гумата бе хлътнала дълбоко от няколкото поколения деца, които се бяха люлели на нея. Под гумата земята бе издълбана и тревата там отдавна се бе отказала да расте. На клона, на който бе закачена люлката, кората бе протрита до бяло. Въжето тихо изскърца и този път тя се помоли на глас:
— Моля те, Боже, моля те, само в краен случай. Вземи тази чаша, не ме карай да я изпивам, ако може. Стара съм, уплашена съм и най-вече ми се иска да умра тук, у дома. Готова съм веднага да си отида, ако пожелаеш. Волята ти ще бъде изпълнена, мили Боже, но Аби е просто една стара, уморена, чернокожа жена. Ще бъде Твоята воля.
Не последва никакъв звук, освен търкането на въжето в клона и граченето на гарваните в полето. Тя подпря прорязаното си от бръчки чело върху ствола на старото ябълково дърво, което баща й бе засадил толкова отдавна, и се разрида горчиво.
Тази нощ сънува, че отново се изкачва по стълбите към общинската зала. Беше млада и красива, бременна в третия месец, а на бялата си рокля имаше брошка с полускъпоценен камък. Държеше китарата и се изкачваше ли, изкачваше в неподвижната тишина. В главата й се рееха множество мисли, ала сред тях изплува една: „Аз съм Абигейл Фримантъл Тротс, свиря и пея добре и на това никой не ме е учил.“
В съня си се извърна бавно към белите лица, които приличаха на множество луни на небосклона. Застанала до тежко падащите, червени плюшени завеси, прихванати с варакосани въжета, тя се обърна с лице към залата, осветена ярко от газените лампи и от едва-едва проникващата мека светлина през затъмнените и леко запотени прозорци.
Като си повтаряше непрестанно все тези думи, тя засвири „Рок на всички времена“. Когато запя, гласът й не потрепери от смущение, а бе така уверен, топъл и богат по звучност, както когато репетираше сама; бе точно като жълтия пламък на газената лампа. „Ще ги спечеля — помисли си тя. — С Божията помощ ще ги спечеля. О, мои братя и сестри, ако сте жадни, нима няма да изстискам и от камъка вода за вас? Ще ги спечеля и ще накарам Дейвид, мама и татко да се гордеят с мен. Аз самата ще бъда горда от себе си. От въздуха ще сътворя музика, от камъка — вода…“
И в този момент го вида за пръв път. Той стоеше прав в дъното на залата, скръстил ръце на гърдите си. Беше в дънки и дънково яке с копчета на джобовете. Беше обут в черни, кални ботуши с изтъркани подметки, които изглеждаха така, сякаш бяха извървели доста дълги, прашни и страшни пътища. Челото му бе бяло като светлината на газена лампа, бузите му грееха румени от течащата във вените му здрава кръв, очите му бяха две искрящи късчета диамант, а на лицето му бе замръзнала грозна усмивка, сякаш този слуга на Сатаната бе някой от известните телевизионни комици. Усмивката му бе презрителна и налудничава, с широко разтегнати устни и оголени зъби. Бяха равни и остри като зъбите на невестулка.
Той отпусна ръце до тялото си. Сви дланите си в юмруци, здрави и силни като чеповете по ябълковото дърво. Усмивката не слезе от лицето му, все така отвратително весела и отблъскваща. От стиснатите му длани потекоха капки кръв.
Думите се изпариха от съзнанието й. Пръстите й се вцепениха и забравиха как да свирят и след един нехармоничен акорд настъпи пълна тишина.
— Господи! Господи! — извика тя, ала Бог бе извърнал лице от нея.
Тогава се изправи Бен Конвей. Потното му лице бе алено, а малките му, свински очички хвърляха искри.
— Черна кучко! — изрева той. — Какво прави тази черна кучка на сцената? Никоя чернилка досега не е създавала музика от въздуха! Никоя чернилка не е могла да изстиска вода от камъка!
Яростни викове от залата го подкрепиха. Хората бяха скочили на крака и напираха към сцената. Тя видя, че и съпругът й се бе изправил и се опитваше да се добере до нея. Някой го удари с юмрук в лицето и той падна по гръб.
— Тия мръсни чернилки да заминават отзад в залата! — изрева Бил Арнолд и някой блъсна Ребека Фримантъл в стената. Друг, трябва да беше Чет Дийкън, ако се съдеше по вида му, уви една от червените плюшени завеси около Ребека и я върза с въжето.