— Гледайте, гледайте — провикна се той. — Нагиздена чернилка! Нагиздена чернилка!
В отговор на виковете му много хора се спуснаха към Ребека и започнаха да блъскат и ритат жената, увита в завесата.
— Мамо! — изкрещя Аби.
Някой издърпа китарата от слабите й ръце и я счупи в ръба на сцената. Разхвърчаха се парчета дърво и скъсани струни.
Тя затърси с обезумял поглед дяволския човек в дъното на залата, обаче го нямаше. Бе дал началния тласък и сега двигателят работеше безпогрешно. Бе отишъл да върши зло другаде.
— Мамо! — изкрещя отново Аби, ала в този момент нечии груби ръце я понесоха. Тя почувства как те се провират под роклята й, как я опипват и щипят. Някой дръпна с все сила ръката й, така че за малко не я извади от раменната става. После постави дланта й върху нещо горещо и твърдо.
— Какво ще кажеш за МОЯ кол на всички времена, черна курво? — избумтя в ухото й гласът на Бен Конвей.
Стаята се завъртя пред очите й. Видя, че баща й се опитва да си проправи път до майка й, която лежеше неподвижно на пода. Видя как нечия бяла ръка удари една бутилка в облегалката на стола. Чу се трясък и счупените стъкла се разпиляха с дрънчене. После нащърбеното гърло на бутилката с отразената в стъклото му топла светлина от газените лампи бе завряно право в лицето на баща й. Видя как изпъкналите му, втренчени очи изскочиха от орбитите като зрели гроздови зърна.
Абигейл изкрещя и викът й бе така мощен, че сякаш разцепи залата на две. Тъмнината нахлу и тя отново стана майка Абигейл на сто и осем години, толкова стара, Боже мой, прекалено стара (но нека бъде Твоята воля). Вървеше през полето с царевица, митичната царевица с плитки, но разклонени корени. Скоро се изгуби сред стъблата, ту сребристи на лунната светлина, ту потънали в тъмна сянка. Дочуваше шумоленето на летния вятър, усещаше миризмата на пръст и плодородие, миризма, която бе усещала през целия си дълъг, предълъг живот. Често си бе мислила, че от всички растения царевицата бе най-близко до самия живот; ухаеше на живот, ухаеше на зачатие. О, тя бе погребала трима съпрузи: Дейвид Тротс, Хенри Хардести и Нейт Брукс. И тримата бе приела в леглото си така, както съпругата трябва да приеме съпруга си, така, както една жена трябва да приеме един мъж — отдавайки му се всецяло. Винаги бе изпитвала страст, желание и удоволствие, винаги бе присъствала в нея мисълта: „О, Боже мой, как обичам да правя секс с мъжа си и той да ме люби, да ме кара да изпитвам това, което изпитвам, когато свършва в мен.“ Понякога, точно в мига преди да достигне оргазъм, тя си представяше царевицата, чиито корени се простираха не на дълбочина, а на широчина. Плътта и царевицата се сливаха в едно и тогава свършваше. Мъжът й лежеше до нея. В стаята миришеше на секс, на семето му, което бе посял в нея, на нейните сокове, с които бе овлажнила пътя му, и всичките тези миризми й напомняха за лекото, сладко ухание, когато късаш листата, обвиващи кочана на царевицата — едно прекрасно ухание.
И въпреки всичко се срамуваше от това интимно чувство, което я свързваше със земята, лятото и плодородието, защото не бе сама. Той също бе тук, само през един-два реда вляво или вдясно от нея, току зад нея, или само няколко крачки отпреди й. Дяволският човек беше тук. Забиваше прашните си ботуши в тялото на земята и разхвърляше нависоко буци пръст, с усмивка, неугасваща като фар в нощна буря.
Тогава онзи проговори, за пръв път проговори на висок глас. На лунната светлина тя видя сянката му, пресичаща пътя й — висока, прегърбена, гротескна. Гласът му бе като нощния вятър, който вие през октомври в старите, обезглавени стъбла на царевицата, вече неспособни да раждат, които разказват шепнешком за настъпващия си край. Гласът му беше мек, глас на злата орис и неизбежната гибел. Каза й:
„Твоята кръв е в моите ръце, стара майко. Ако се молиш на Бога, моли се да те прибере, преди да чуеш стъпките ми по стълбата пред къщата ти. Ти не си тази, която създаде музика от въздуха, която изстиска вода от камъка, и твоята кръв е в моите ръце.“
Тогава майка Абигейл се събуди. Имаше още час до утрото. В първия момент си помисли, че се е изпуснала в леглото, но после разбра, че е мокра от пот, обилна като майска роса. Слабото й тяло трепереше безпомощно и всяка негова фибра копнееше за сън и почивка.
„О, Боже мили, Боже мили, вземи тази чаша от устните ми.“
Нейният Бог не й отговори. Единствено вятърът блъскаше прозорците, които имаха нужда от нови рамки и от маджуносване. След време тя стана, запали огъня в старата си печка с дърва и сложи кафето.