Пъшкайки и пухтейки, тя завлече чувала до дръвника, който се намираше между плевнята и дървената барака. В бараката намери секирата на Били Ричардсън, окачена на няколко пирона заедно с една гумена ръкавица. Взе ги и излезе навън.
— Боже, даде ми сила да дойда дотук и вярвам ще ми дадеш сила и да се върна — вдигна поглед старицата към безоблачното, лятно небе, застанала до чувала с прашните си жълти обувки. — Твоят пророк Исай казва, че ако един мъж или жена вярват в Господа Бог, то той или тя ще се изкачват все по-нагоре, като понесени на орлови крила. Нищо не знам за орлите, Господи, освен че са доста грозни птици, които виждат много надалече, но в торбата тук имам три кокошки и ми се иска да им отрежа главите, а не ръката си. Да бъде волята Ти. Амин.
Отвори чувала и надникна вътре. Една от кокошките все още спеше, свила глава под крилото си. Другите две седяха притиснати една до друга и не помръдваха. В чувала беше тъмно и за кокошките бе все едно нощ. Няма по-глупаво същество от разклопана кокошка, освен ако не е демократ от Ню Йорк.
Абигейл измъкна една от чувала и я положи върху дънера, преди пернатата й пленница да е разбрала какво й се готви. Замахна със секирата с все сила и потрепери леко, както ставаше винаги, щом острието с тъп звук се забиеше в дървото. Обезглавената кокошка затича из двора на Ричардсън, пърхайки с крила и пръскайки кръв. След малко обаче разбра, че е мъртва, и благоприлично легна в пръстта. Разклопани кокошки и нюйоркски демократи, Боже мой, Боже мой!
Когато свърши работата, се оказа, че всичките й притеснения, че може да се нарани или пореже, са били напразни. Бог бе чул молитвата й. Три хубави кокошки. Сега й оставаше само да се добере до къщи с тях.
Прибра птиците обратно в чувала и закачи секирата на Били Ричардсън на мястото й. После влезе в къщата, за да си потърси нещо за ядене.
В ранните часове на следобеда подремна и в съня й се явиха хората, които очакваше. Те бяха вече доста близо, на юг от Йорк и пътуваха със стар пикап. Бяха шестима. Сред тях имаше едно глухонямо момче, което въпреки това бе със силен дух. Беше един от тези, с които трябваше специално да разговаря.
Събуди се около три и половина, малко схваната, но иначе се чувстваше отпочинала и свежа. Два часа и половина й трябваха, за да оскубе кокошките. Спираше да си почива, когато я заболяваха деформираните й от ревматизъм пръсти. Докато работеше, пееше химни: „Седем порти към града“ (Алилуя, Господи), „Вярвай и се подчинявай“ и любимия й „В градината“.
Когато свърши с кокошките, всичките й пръсти бяха получили страхотна „мигрена“. Дневната светлина бе придобила златист оттенък — сигурен предвестник на вечерния здрач. Наближаваше краят на юли и дните бяха започнали да намаляват.
Старата жена влезе отново в къщата да похапне. Хлябът бе изсъхнал, но не беше мухлясал Плесента никога не би посмяла да си покаже грозното зелено лице в кухнята на Ади Ричардсън. Бе намерила и полупразен буркан с фъстъчено масло. Изяде един сандвич, направи си друг, който пъхна в джоба на роклята си, в случай, че огладнееше по-късно.
Вече бе седем без двадесет. Тя излезе навън, вдигна чувала и слезе бавно по стълбите на верандата. Беше сложила оскубаните пера в друг чувал, ала някои от тях бяха политнали и сега се намираха върху живия плет, който вече съхнеше, понеже отдавна не бе поливан.
Абигейл въздъхна тежко и каза:
— Тръгвам, Господи. Към къщи. Ще вървя бавно. Не смятам, че ще успея да стигна преди полунощ, ала нали пише в Библията, че не трябва да се плашим нито от страховете на нощта, нито от страховете на деня. Така ще изпълня, доколкото е по силите ми, Твоята воля. Бди над мен, в името на Исус, амин.
Когато стигна до края на асфалтовия път, беше вече съвсем тъмно. Чуваше се песента на щурците и крякането на жабите от някое мочурище, вероятно от мястото за водопой на кравите в имота на Кал Гудел. Тази нощ щеше да има луна. Когато изгрееше, щеше да е голяма и кървавочервена.
Тя седна да си почине. Изяде половината от сандвича (какво ли не би дала за малко боровинково сладко, но Ади държеше бурканите си в мазето на къщата, а дотам стълбите бяха твърде много). Чувалът беше до нея. Пак я болеше цялото тяло и вече нямаше сили да продължи, макар че я очакваха още три километра път. Въпреки всичко се чувстваше въодушевена. Откога не бе оставала на открито нощем под звездния покров? Звездите блестяха все така ярко и ако имаше късмет, можеше да види падаща звезда и да си пожелае нещо. Топлата нощ, звездите, лятната луна, покровителка на влюбените, която показваше аленото си лице над хоризонта, й напомняха за нейната младост със странните превратности, с топлината и онази прекрасна уязвимост, когато се намираше на прага на тайнството. О, да и тя някога бе момиче. Някои хора дори не можеха да си го представят, така, както не можеха да си представят, че гигантската секвоя отначало е била тънка зелена фиданка. Ала навремето и тя бе момиче. Детският страх от тъмното вече се беше поуталожил, а страховете на възрастните, които се явяваха във всеобхватната тишина нощем, когато можеш да доловиш гласа на собствената си вечна душа, бяха още далеч. Именно в този кратък период нощта за нея бе една благоуханна загадка, когато, отправяйки взор към обсипаното със звезди небе и вдишвайки ароматния нощен въздух, се чувстваш толкова близо до сърцевината на вселената, до любовта и живота. Тогава ти се струва, че ще бъдеш вечно млад и…