Кръвта ти е в моите ръце.
Една от тях се стрелна и откъсна парче от чувала.
— Къш! — изкрещя старата жена. Невестулката побягна, сякаш самодоволно ухилена, с висящото от устата й парче.
Той й ги бе изпратил — дяволският човек.
Обхвана я ужас. Вече бяха стотици — сиви, кафяви, черни. Бяха надушили кокошките. Държаха я като в капан, наредени от двете страни на черния път, и се бутаха една в друга, нетърпеливи да се доберат до храната, която бяха надушили.
„Трябва да им ги дам. Всичко е било напразно. Ако не им дам чувала, ще ме разкъсат на парчета. Всичко е било напразно.“
В мрака на своето съзнание тя виждаше съвсем ясно усмивката на дяволския човек, виждаше свитите му в юмруци ръце и кръвта, която капеше от тях.
Усети, че зверчетата пак задърпаха чувала.
Сега и тези от отсрещната страна на пътя се запромъкваха към нея, влачейки коремите си в праха. Жестоките им очички блестяха като пикели на лунната светлина
„Ала този, който вярва в мен, не ще се погуби… защото аз ще го бележа и никакво зло не ще го достигне… той е Мой“ — каза Господ.
Тя се изправи, изпълнена с ужас, но съзнаваща ясно какво трябва да направи.
— Махайте се! — извика. — Да, наистина нося кокошки, но те са на моите гости! Марш! Да ви няма!
Невестулките се отдръпнаха. В очичките им се появи тревога и страх. Изведнъж се разбягаха и изчезнаха яко дим. „Чудо“ — помисли си тя. Съзнанието й изпълниха думи на тържество и възхвала на Бога. В следващия миг й стана студено.
Някъде далеч на запад, от другата страна на Скалистите планини, които дори не се виждаха оттук, тя почувства, че я наблюдава едно око — искрящо око, което я гледаше и изучаваше внимателно. „Кой е там? Ти ли си, стара жено?“ — дочу тя съвсем ясно думите, сякаш бяха изречени на глас.
— Той знае, че съм тук — прошепна старицата в нощта. — О, помогни ми, Боже! Помогни ми. помогни на всички нас.
Влачейки чувала, тя отново пое към дома си.
Пристигнаха след два дни, на 24 юли. Искаше й се да приготви много повече неща, отколкото успя да направи, но пак се чувстваше схваната и пребита от умора. Ходеше много бавно, като непрекъснато се подпираше на бастуна си и едвам събираше сили да изпомпа вода от кладенеца. На следващия ден, след заколването на кокошките и схватката й с невестулките, спа дълго целия следобед. Сънува, че се намира в някакво дефиле, високо в Скалистите планини, близо до континенталния вододел, където бе доста студено. Магистрала № 6 се виеше между високите скали, които пречеха на слънцето да проникне в този пролом, освен за кратко между единадесет и четиридесет сутринта и един без десет следобед. В съня й и без това не бе ден, а безлунна, тъмна нощ. Виеха вълци. Изведнъж в непрогледната тъмнина се отвори едно око и се завъртя зловещо в орбитата си.
Вятърът духаше самотно в боровете и сините планински смърчове. Това беше Той и Той я търсеше.
Събуди се от продължителния сън, чувствайки се по-уморена, отколкото преди да заспи, и отново отправи молитва към Бога да я освободи от тежкото бреме или поне да промени посоката, в която искаше да я отпрати.
„На север, на юг или на изток. Господи, все едно. Ще напусна Хемингфорд Хоум, славославяйки те. Само не на запад към дяволския човек. Скалистите планини не са достатъчно сигурна преграда между него и нас. Нито дори Андите“ — редеше тя наум.
Ала това нямаше да помогне. Рано или късно, когато този човек се почувстваше достатъчно силен, щеше да тръгне да търси онези, които можеха да се изправят срещу него. Ако не тази, то следващата година. Кучетата бяха измрели, покосени от болестта, ала вълците бяха оцелели. Там, високо в планината, те бяха готови да служат на дявола.
И не само те.
В деня, когато хората, които очакваше, най-сетне пристигнаха, тя се залови за работа в седем. Първо донесе две по две дърва за печката си. Напълни и сандъка с цепеници. Бог й помогна, като й прати хладно и облачно време, каквото не бе имало от седмици. До вечерта можеше и да завали. Поне бедрената й кост, която си бе счупила през 1958, се обаждаше както обикновено преди дъжд.
Първо опече няколко пая, като използва запасите от консерви в килера си, а също ревен и ягоди, които набра свежи от градината. Слава Богу, ягодите тъкмо бяха узрели и беше чудесно, че ще може да ги използва и няма да останат несъбрани. Готвенето я накара да се почувства по-добре, защото я връщаше към реалността. Направи един пай от боровинки, един от ягоди и ревен и един от ябълки. Уханието им се разнасяше из кухнята цялата сутрин, докато ги печеше. Остави ги на перваза на кухненския прозорец да изстинат, както правеше открай време.