Приготви сместа за панировката, доколкото това беше възможно без яйца. Вината си беше изцяло нейна, след като бе ходила чак до кокошарника и бе забравила да вземе яйца. В ранния следобед кухнята с неравния под, покрит с избелял балатум, се изпълни с аромата на пържено пиле. Вътре бе станало доста топло, затова тя излезе на верандата да почете от Библията, като си вееше с последното издание с омачкани страници на „Стаята на горния етаж“.
Кокошките станаха хрупкави и вкусни. Някои от гостите й можеха да откъснат двадесетина млечни и сладки кочана и да ги сварят. После щяха да си устроят едно хубаво угощение на открито.
След като постави пилетата върху хартия, за да се отцедят от мазнината, излезе на задната веранда с китарата си и засвири. Изпя всичките си любими химни. Тънкият й, треперещ глас се носеше надалеч в неподвижния въздух.
Изкушения и изпитания има по пътя ни, какъв товар от грижи носим на гърба си. Ала не бива да губим куража си, а да се уповаваме на Бога с молитви.
Музиката й се струваше прекрасна и макар че слухът й бе отслабнал дотолкова, че не беше сигурна дали китарата е настроена добре, продължи да пее химн след химн.
Тъкмо бе подхванала „Крачим към Вион“, когато до нея достигна шум от двигател на кола, идваща от север, от Каунти Роуд. Тя спря да свири, наклони глава на една страна и се ослуша. Идват, да, Боже, намерили са пътя. Сега вече виждаше ясно и дима, който се вдигна зад пикапа, когато той пое по черния път, водещ до двора й. Душата й се изпълни с голямо вълнение как ще ги посрещне. Беше доволна, че си е облякла най-хубавата рокля. Подпря китарата на земята между коленете си и сложи длан над очите си, макар че нямаше слънце, което да й пречи да вижда.
Шумът от мотора се засили и след минутка там, където свършваше пасището на Кал Кудел…
Ето го. Старият пикап се движеше бавно. Кабината бе пълна. Изглежда, там седяха четирима. Надалече тя виждаше добре въпреки своите сто и осем години. Отзад в каросерията имаше още трима, които стояха прави и гледаха пътя. Видя слабоват рус мъж, момиче с червена коса, а по средата… да, това беше той, момчето, което току-що бе разбрало какво значи да си мъж. С тъмна коса, издължено лице, високо чело. То я забеляза и размаха възторжено ръце. След миг и русият мъж размаха ръце. Червенокосото момиче само гледаше към нея. Майка Абигейл вдигна ръка и също им махна за поздрав.
— Благословен да си, Господи, че стигнаха при мене невредими — промълви тя прегракнало. Сълзите се стичаха по бузите й. — Благодаря ти, Господи.
С тракане, подскачайки по неравностите, пикапът зави и влезе в двора. Мъжът на волана носеше сламена шапка със затъкнато перо в синята велурена лента.
— Е-хооо! — извика той и махна с ръка. — Здравей, майко! Ник каза, че ще бъдеш тук и ето те! Ууурааа! — Мъжът натисна клаксона. До него седеше човек, наближаващ петдесетте, а до него жена на същата възраст и момиченце в червено гащеризонче от рипсено кадифе, което смучеше палеца си. То й помаха срамежливо с ръка.
Младият мъж с тъмната коса и превръзката на едното око — Ник — скочи от пикапа още преди да е спрял, и се отправи към нея. Здравото му око светеше от радост, макар че изражението му бе съвсем сериозно. Той спря до стълбите към терасата и огледа с почуда… двора, къщата, старото дърво с люлката от гума. И най-вече нея самата.
— Здравей, Ник. Радвам се да те видя. Бог да те благослови. Той се усмихна и от очите му потекоха сълзи. Качи се по стълбите и взе ръцете й в своите. Тя обърна набръчканата си буза към него и Ник я целуна нежно. Пикапът вече беше спрял и всички бяха слезли от него. Мъжът, който го караше, държеше на ръце малкото момиченце, на което левият крак беше в шина. То бе обгърнало с ръце загорелия от слънцето врат на мъжа. До него бе застанала по-възрастната жена, после червенокосото момиче и русото момче с брадата. „Не, не е момче — помисли си майка Абигейл, — той е бавноразвиващ се.“ Най-накрая стоеше другият мъж, който се бе возил в кабината. Той почистваше стъклата на очилата си с метални рамки.
Глухонемият я гледаше настоятелно и тя кимна, сетне промълви:
— Правилно си постъпил. Бог ви доведе при майка Абигейл и сега ще ви нахраня. Всички вие сте добре дошли тук! — обърна се към останалите, повишавайки глас. — Не можем да останем дълго, но преди да тръгнем пак на път, ще си починем, ще похапнем заедно, ще се поопознаем.