— Май си е най-добре, както е било едно време — изрече Дик неочаквано и всички впериха погледи в него. Той се изчерви и отново се покашля. Майка Абигейл само се изкиска.
— Искам да кажа — продължи Дик, сякаш се опитваше да защити мнението си, — за пръв път ям домашно сготвена храна от… ами, май от тринадесети юни. Когато спря токът. А и тогава си готвих сам. Това, което мога сам да направя, едва ли може да мине за истинска домашно приготвена храна. Жена ми, тя… беше великолепна готвачка. Тя… — Гласът му заглъхна.
Оливия се върна при тях.
— Спи дълбоко. Много беше уморена.
— Сама ли си месиш хляба? — попита Дик майка Абигейл.
— Разбира се. Открай време. Вече, разбира се, не го правя с мая. Такъв хляб не се прави. Но има много различни начини да се омеси хляб.
— Умирам за домашно опечен хляб — каза Дик простичко. — Жена ми… Хелън… правеше хляб два пъти в седмицата. Дай ми три филии хляб с ягодово сладко и мисля, че след това мога да умра щастлив.
— Том Кълън е уморен — прекъсна го внезапно Том. Прозина се така, че чак челюстта му изпука.
— Можеш да си легнеш в бараката. Там сигурно е прашно и мирише на мухъл, защото е доста стара, но иначе е сухо.
За миг се заслушаха в равномерното барабанене на дъжда, който бе завалял преди час. Когато човек е сам, песента на дъжда може да му се стори тъжна, дори безнадеждна, ала в компанията на други хора беше мелодично-приспивна и ги свързваше още по-здраво един към друг. Тропаше по первазите, бълбукаше в улуците и накрая изтичаше във варела за събиране на дъждовна вода, който Аби все още държеше навън до стената на къщата. Чуваше се и приглушеният тътен от гръмотевиците някъде надалече, чак от Айова.
— Предполагам, че си носите спални чували — каза тя.
— О, да. Ще се справим. Хайде, Том, ела — отговори Ралф и се изправи.
— Може ли да поостанете при мене с Ник? — помоли го Абигейл.
Ник седеше до масата срещу старицата, която се люлееше на своя стол. Може да си мислиш, че ако човек е глухоням, той някак ще се изгуби в стая, пълна с хора, че просто ще престанат да го забелязват. Ала в Ник имаше нещо, което правеше това невъзможно. Седеше абсолютно неподвижно и следеше отблизо разговора между останалите. Лицето му бе открито и интелигентно, но носеше отпечатъка на твърде много грижи. На няколко пъти, докато разговаряха, Абигейл забеляза, че другите го поглеждат, сякаш за да получат потвърждение от него за това, което казваха. Присъствието му беше твърде осезаемо. Забеляза, че на няколко пъти той с тревога поглеждаше през прозореца навън, в мрака.
— Ще ми свалиш ли матрака? — попита тихичко Джун.
— С Ник ще ти го донесем — отвърна Ралф.
— Не искам да спя сам в онази барака — измънка Том. — Бога ми, не!
— Ще дойда с теб, приятелю — успокои го Дик. — Ще запалим лампата с батериите и ще си легнем. Благодаря още веднъж, госпожо. Не мога да изразя с думи колко хубаво беше всичко.
Другите също й изказаха благодарностите си. Ник и Ралф отидоха да донесат матрака, който се оказа в добро състояние. Том и Дик излязоха навън. Скоро старицата видя светлина от лампа в бараката. Не след дълго Ник, Ралф и тя останаха сами в кухнята.
— Може ли да пуша? — попита Ралф.
— Може, стига да не тръскаш пепелта на пода. В долапа точно зад теб има пепелник.
Ралф стана и го взе, а Аби продължи да изучава Ник. Беше облечен в зелена дочена риза, сини дънки и избелял ловен елек. Старицата имаше чувството, че отдавна го познава или че й е било предопределено да го опознае и да се сближи с него. Като го гледаше, усети душата си пълна, изпита тиха радост от това чувство на истинско познание. Изпълняваха предопределеното им от съдбата. В началото на живота й важната фигура бе баща й. Джон Фримантъл, висок, чернокож и горд, а в края на живота й решаваща бе срещата й с този мъж — бял, млад, глухоням, с интелигентен, изразителен поглед в единственото си зрящо око.
Погледна през прозореца и видя как светлинката на лампата, която работеше с батерии, напусна бараката и освети малка част от двора. Зачуди се дали в бараката още мирише на крава. Не бе влизала в нея сигурно от три години Нямаше защо. Последната й крава, Дейзи, бе продадена през 1975 година, ала дори и в 1987 там още миришеше здравата. И сигурно още вонеше. Това едва ли имаше някакво значение. Имаше далеч по-лоши миризми на този свят.