— Госпожо?
Тя се обърна. Ралф беше седнал до Ник, държеше лист в ръка и се опитваше да го разчете на слабата светлина на газената лампа. Глухонемият държеше на скута си бележник и молив. Продължаваше да я гледа изпитателно.
— Ник казва… — Ралф се прокашля, явно притеснен от това, което трябваше да прочете.
— Да?
— Пише, че му е трудно да ви разбира, защото…
— Мисля, че знам защо. Няма страшно.
Абигейл стана и дотътри крака до скрина. Във второто чекмедже имаше пластмасов буркан и в него, в някаква мътна течност, изплуваха изкуствени челюсти.
Тя ги извади от буркана и ги изми с вода.
— Боже мили, каква мъка — промълви срамежливо и ги пъхна в устата си. — Трябва да говоря с вас. Явно вие сте водачите на групата и се налага да обсъдим някои неща.
— Ами аз едва ли съм — рече Ралф. — Преди си бях просто обикновен работник във фабрика и вършех сезонна полска работа. Имал съм много повече мазоли, отколкото идеи през живота си. Виж, Ник е друга работа. Може да се каже, че той ръководи нещата.
— Така ли е? — обърна се старицата към младия мъж. Той написа краткия отговор на листа, а Ралф прочете написаното на глас и продължи да чете през целия им разговор.
„Да, моя беше идеята да дойдем тук. Ала не бих могъл да кажа дали аз съм главният.“
— Срещнахме Джун и Оливия на около сто и четиридесет километра южно оттук — каза Ралф. — Оня ден, нали, Ник?
Младият мъж кимна.
— Тогава вече пътувахме насам, към тебе, майко. Жените също бяха тръгнали на север. Както и Дик. Така се събрахме.
— Срещнахте ли и други хора? — попита ги Абигейл.
„Не — написа Ник. — Но имам чувството, а и Ралф смята, че има други хора, които се крият и ни следят. Предполагам се страхуват от нас. Още не са се съвзели от шока, който всички преживяхме.“
Тя кимна.
„Дик каза, че в деня преди да ни срещне, чул бръмчене на мотор някъде на юг. Значи трябва да има и други живи хора. Мисля, че се плашат, като видят такава голяма група.“
— Защо дойдохте при мен? — Очите на старицата, обрамчени със ситни бръчици, го погледнаха изпитателно.
Ник написа отговора си: „Сънувах те. Дик Елис каза, че също те е сънувал веднъж. А и момиченцето, Джина, те наричаше «бабо» още преди да дойдем тук. Тя описа къщата и двора ти. И люлката.“
— Бог да благослови детето — каза разсеяно майка Абигейл. После се обърна към Ралф. — А ти?
— Веднъж или два пъти — отвърна той и облиза устни. — Повечето сънувах… онзи, другия.
— Кой?
Ник написа нещо на листа и го огради. Подаде листа направо на нея. Старицата не виждаше добре отблизо без очила или без лупата, която си бе купила миналата година в Хемингфорд Сентър, но това успя да го прочете и без тях. Беше написано с големи букви, както надписа от Бог върху двореца на Валазар. Втресе я само като видя оградените думи на листа. Пред очите й се явиха невестулките, които пълзяха по корем по пътя към нея и захапваха чувала с острите си като игли зъби. Представи си и червеното око, което се отвори в тъмнината и се заоглежда, затърси, но не само нея, старицата, а цялата група мъже, жени… и едно момиченце.
Двете оградени думи бяха: „дяволският човек“.
— Казано ми беше — подхвана Абигейл, сгъвайки и разгъвайки листчето, без да обръща внимание на ужасните ревматични болки в ставите си, — че трябва да тръгнем на запад. Господ ми се яви в съня ми. Не ми се искаше да се вслушвам в напътствията му. Стара жена съм и единственото ми желание е да умра тук, на това парченце земя. То принадлежи на моето семейство от сто и двадесет години. Ала не ми било писано, както на Мойсей не му било писано да стигне до Ханаан с народа на Израел.
Тя замлъкна за миг. Двамата мъже я гледаха сериозно, а навън дъждът продължаваше да вали, бавно, неспирно. Гръмотевици вече нямаше. „Боже — помисли си Абигейл, — тия протези ме убиват. Иска ми се да ги извадя и да си легна.“
— Цели две години преди епидемията започнаха да ми се явяват тези сънища. Винаги съм сънувала и понякога сънищата ми се сбъдваха. Пророчествата са Божи дар и всеки от нас притежава по малко от него. Моята баба го наричаше „светилника на Бога“, а понякога само „светлината“. В сънищата си вървях на запад. В началото хората, които бяха с мен, се брояха на пръсти. Но после ставаха все повече и повече. На запад, все на запад, докато пред мене се изпречиха Скалистите планини. Вече бяхме станали цял керван хора, двеста и повече души. Появяваха се знаци… не, не Божи знаци, а пътни, и на всички пишеше: „БОУЛДЪР, КОЛОРАДО, 974 КИЛОМЕТРА“ или „ТОЗИ ПЪТ ВОДИ КЪМ БОУЛДЪР“.
Абигейл спря малко да си поеме дъх и после продължи.
— Тези сънища ме плашеха. С никого не съм ги споделяла, толкова ме плашеха. Дори си казвах, че това са само сънища. Каква глупава стара жена съм. Опитвах се да избягам от Бог като Йоан. Ама нали видяхте, че голямата риба все пак ни погълна! И щом Бог ме съветва: „Трябва да им кажеш“, ще го направя. Все имах чувството, че някой ще дойде при мен, някой особен човек и така ще знам, че времето да тръгна на път е дошло.