— Какво пише?
— „Отиваме в Боулдър, Колорадо. Ще се движим по второкласни пътища, за да избягваме задръстванията. Слушайте радио на обхват 14.“ — прочете Оливия.
— Какво означава това? — попита Джун, която се бе приближила до тях. Тя взе Джина на ръце и двете наблюдаваха Ник, който заби пръта точно на черния път пред двора на майка Абигейл. Зарови го доста надълбоко. Единствено силен вятър можеше да го събори. Естествено и тук можеше да се разрази буря. Сети се за торнадото, което насмалко щеше да ги убие с Том, и за ужаса, който бяха изживели в подземието.
Ник написа нова бележка и я подаде на Джун. „Дик и Ралф да потърсят в Колъмбъс радио с двустранна връзка. Някой от нас ще трябва през цялото време да следи обхват 14.“
— О, чудесна идея! — възкликна Оливия.
Той почука с пръст челото си със сериозно изражение, после се усмихна.
Двете жени отидоха да проснат изпраните дрехи. Джина се върна при количките, като подскачаше на един крак. Ник се качи по стълбите на покритата веранда и седна до заспалата старица. Загледа се в царевичното поле и се замисли какво ли ще се случи с тях.
„Щом казваш, Ник, добре, ще го направя.“
Бяха го превърнали в свой водач. Не можеше да проумее защо. Един глухоням не може да ти издаде заповед дори. Беше направо като тъп виц. Дик трябваше да ги ръководи. А неговото място беше третото отляво, на оръженосеца, на когото не се полагаха никакви реплики. Ала когато срещна Ралф Брентнер, който пътуваше безцелно с пикапа си, се започна всичко. Щом някой кажеше нещо, поглеждаше към Ник, сякаш за потвърждение и подкрепа. Беше започнал да изпитва дори носталгия за онези дни, когато напусна Шойо, преди да стигне до Мей и да поеме върху себе си цялата отговорност за Том и другите. Лесно се забравяха самотата, която бе изпитал тогава, и постоянният страх, че ужасните кошмари, които сънуваше, може би доказваха, че губи разсъдъка си. Лесно му беше, когато трябваше да се грижи само за себе си; оръженосецът, третият отляво, актьорът с малка, второстепенна роля в тази ужасна драма.
„Разбрах, щом те видях. Този човек си ти, Ник. Бог е белязал сърцето ти…“
„Не, не приемам това. И Бог не мога да приема. Нека старицата си разправя за своя Бог. Господ бе неразделна част от живота на старите жени, като клизмата и топлият чай.“ Ще решава проблемите един по един, стъпка по стъпка. Първо ще осигури придвижването им до Боулдър. После ще види какво ще се случи там. Старицата твърди, че дяволският човек съществува наистина, а не е просто плод на фантазията. Въпреки всичко в сърцето си знаеше, че всичко казано от нея е истина, и това го плашеше. Не искаше да бъде техен водач.
„Но си точно това, Ник.“
Нечия ръка го стисна за рамото и той подскочи от изненада.
Извърна се и видя, че старицата вече не спи. Усмихваше му се от люлеещия се стол, сетне промълви:
— Седях тук и си мислех за голямата депресия. Знаеш ли. че навремето баща ми притежаваше земя на километри околовръст? Така е. Не беше лесна работа за чернокож човек. А аз свирих на китара в общинската зала през 1902. Много отдавна, Ник. Много, много отдавна.
Младият мъж кимна.
— Това бяха хубави дни, Ник, поне повечето от тях. Ала нищо не е вечно. Само любовта на Бога е вечна. Баща ми почина и земята беше поделена между синовете му. И първият ми съпруг получи дял от нея — шейсет акра, не беше много. Тази къща се намира върху част от неговите шейсет акра. Четири акра, това е всичко, което остана от тях. О, предполагам, че сега може пак всичката земя да стане моя, но някак няма да е същото.
Ник потупа слабата й ръка и въздъхна дълбоко.
— Братята не винаги успяват да се разберат помежду си. Обикновено се стига до препирни. Погледни само Каин и Авел! Всеки иска да бъде чорбаджия, никой не ще да е ратай!
А през 1931 година банката дойде да си иска своето. Тогава мъжете се сплотиха, но беше твърде късно. До 1945 бяхме изгубили всичко, освен моите шейсет и още четиридесет-петдесет акра, които сега са собственост на Гудъл.
Тя извади носна кърпа от джоба на роклята си и изтри очите си бавно и умислено.
— Накрая останах само аз, бедна като църковна мишка. И всяка година, когато дойдеше време да се плащат данъците, ми взимаха парче земя и аз отивах да погледам имота, който вече не беше мой, и плачех за него, както плача до ден-днешен. Парче земя всяка година, за неплатени данъци. Така ми я отнеха. Резнат малко оттук, резнат оттам. Давах под аренда останалото, но никога не ми достигаха парите, за да им платя проклетите данъци. Когато станах на сто, ме освободиха от данъци до смъртта си. Да, проявиха щедрост, след като ми отнеха всичко, освен това местенце. Невероятна щедрост, нали?