Ник стисна ръката й леко и й се усмихна.
— О, Ник. В сърцето ми се таеше омраза към Господа. Всеки, който Го обича, Го и мрази, защото Той е жесток, ревнив Бог. Той е това, което е, и може често за извършеното добро да ти се отплати с болка и страдание, докато тези, които вършат злини, се возят в лъскави кадилаци. Дори и в радостта да Му служиш има много горчивина. Изпълнявах волята Му, ала човешкото ми сърце го проклинаше. „Аби — казваше ми Той, — има работа за теб. Затова ще те оставя да живееш дълго, дълго, докато плътта ти започне да гние по костите ти. Ще те оставя да преживееш смъртта на децата си. Ще останеш жива да видиш как парче по парче разграбват земята на баща ти. И накрая, за награда, ще заминеш със съвсем непознати хора далеч от всичко, което обичаш, и ще умреш в чужда за тебе земя, преди да е свършена работата докрай. Такава е волята Ми, Аби“. А аз му отвръщам: „Добре, Господи. Да бъде волята Ти!“ И го проклинам в сърцето си. Питам Го „Защо, защо, защо?“, и единственият отговор, който получавам е: „А къде беше ти, когато създадох света?“
Порой от горчиви сълзи вече се стичаха по бузите й и мокреха роклята й отпред. Ник се удиви, че в такава тънка и изсушена като вейка от годините жена може да има толкова много сълзи.
— Помогни ми, Ник — каза му тя. — Искам само да направя това, което трябва.
Той хвана здраво ръцете й. Зад тях се разнесе смехът на Джина, която вдигна една от количките към слънцето и металът й заблестя на ярката светлина.
Дик и Ралф се върнаха по обяд. Дик караше нов автомобил — фургон додж, а Ралф — червен камион с автомобилен кран отзад. Том стоеше прав зад кабината и победоносно махаше с ръка. Спряха пред къщата, ветеринарят слезе от колата и се обърна към Ник:
— Има чудесно радио в този камион. С четиридесет обхвата. Мисля, че Ралф се влюби в него.
Глухонемият се усмихна. Жените се приближиха и заоглеждаха камионите. Абигейл забеляза как Ралф отведе Джун специално до автомобилния кран, за да й покаже радиото и да получи одобрението й. Джун имаше добре развити бедра и между тях сигурно имаше широка порта. Можеше да роди колкото си иска бебета.
— И така, кога тръгваме? — попита Ралф.
Ник написа на листа: „Щом се нахраним. Изпробва ли радиото?“
— Да. През цялото време търсех по честотната скала. Ужасно пращи. Все пак ми се стори, че долових нещо. Съвсем отдалече. Може и да не са били гласове. Но ще ти кажа истината, Ники, не отдавам на това много голямо значение. Както и на ония сънища.
Настъпи мълчание.
— Е, ще отида да сготвя нещо — наруши тишината Оливия. — Предполагам никой не възразява да яде свинско два дни поред.
Никой нямаше нищо против. В един часа целият им багаж, наред с китарата и стола на Абигейл, бе натоварен и те потеглиха. Камионът с крана вървеше отпред, за да разчиства пътя. Абигейл седна в кабината му. Отправиха се на запад по шосе № 30. Тя не се разплака. Сложи бастуна между коленете си. Беше приключила със сълзите. Бог й бе възложил задача за изпълнение и тя щеше да изпълни волята Му. Да, Божията воля щеше да се изпълни, но тя отново видя червеното око, което се взираше в нощта. И страхът я връхлетя.
46.
Беше късно вечерта на 27 юли. Бяха си построили лагер до повалената от летните бури неонова табела, от която се разбираше, че се намират на територията на панаира „Кънкъл“. Самият град Кънкъл, щат Охайо, се намираше на юг от тях. Пожар бе опустошил по-голямата част от него. Стю предположи, че е бил последица от паднала гръмотевица. Харолд естествено оспори неговото предположение. Ако Стю Редман кажеше, че автомобилите на противопожарната охрана са червени, Харолд Лодър щеше моментално да го обори с цифри и факти и да докаже, че тези дни повечето бяха зелени.
Тя въздъхна и се обърна на една страна. Не можеше да заспи. Страхуваше се от сънищата си.
Вляво от нея, в редица, бяха подпрени мотоциклетите на стойките си. Хромираните им части блестяха на лунната светлина. Като че ли някоя банда от рода на „Ангелите от ада“ нощуваше тук. Не че те биха карали толкова кротки мотоциклети като тези хонди и ямахи. Те караха „зверове“. Тази дума вероятно я бе запомнила от старите американски телевизионни епоси, посветени на моторите. „Дивите ангели“, „Ангелите на дявола“, „Ангелите от ада“. Когато беше в гимназията, се перчеха много ресторанти, където можеше да влезеш с мотоциклета си, а на фасадите им имаше огромни плакати на мотоциклети. Например ресторантът на Уелс, на Санфорд, „Саут Портланд Туин“, плащаш и си хапваш. Сега обаче те не съществуваха, нито един от тези ресторанти, да не говорим за „Ангелите на ада“ и за старите американски киноепоси.