„Да не пропуснеш да отбележиш този факт в дневника си, Франи“ — каза си тя и се обърна на другата страна. Но не тази вечер. Тази вечер искаше да се наспи, със или без кошмари.
На двадесет стъпки от нея лежаха останалите в спалните си чували, като „Ангелите от ада“ след някой бирен купон, като във филма, където всички си намираха партньор за едно хубаво чукане, с изключение на Питър Фонда и Нанси Синатра. Харолд, Стю, Глен Бейтман, Марк Брадок, Перион Маккарти. „Вземи си приспивателно и се наспи…“
Всички бяха взели по половин таблетка веронал. Идеята беше на Стю. Кошмарите ги измъчваха постоянно, всички се бяха изнервили и често се караха. Преди да сподели с останалите идеята си, Стю беше извикал Харолд да я обсъди с него насаме. Това беше начин хем да го поласкаеш, хем наистина да разбереш какво мисли, защото Харолд разбираше от доста неща. Което, разбира се, беше хубаво, от една страна, ала от друга, бе доста страшничко, все едно с тях пътуваше някакъв петоразряден бог, всезнаещ и всеможещ, но толкова емоционално нестабилен, че можеше всеки миг да откачи. Харолд си взе още един пистолет в Олбани, където срещнаха Марк и Перион. Носеше двата пищова ниско на бедрата си като Джони Ринго. Тя изпитваше искрено съчувствие към него, ала напоследък бе започнал да я плаши. Страхуваше се, че някоя нощ той съвсем ще полудее и ще започне да стреля напосоки с пистолетите си. Често си спомняше деня, когато го завари да коси тревата в задния двор на родната си къща по бански, с обляно в сълзи лице, без да прикрива чувствата си.
Представяше си как Стю му е казал много тихо, заговорнически: „Харолд, тези сънища се превръщат в истински проблем. Хрумна ми една идея, но не знам точно как да я осъществя: едно слабо успокоително, но не трябва да превишаваме дозата. Ако им дадем повече, ще заспят дълбоко и няма да се събудят, ако възникне някакъв проблем. Ти какво предлагаш?“
Харолд предложи всеки да изпие по таблетка веронал, който можеше да се намери във всяка аптека, и ако хапчето прогонеше сънищата, то на следващата вечер щяха да вземат по три-четвърти таблетка и ако пак имаше ефект, щяха да намалят дозата до половин таблетка. Стю обсъди въпроса насаме и с Глен, който бе на същото мнение, и експериментът беше пуснат в ход. При доза четвърт таблетка те пак започнаха да сънуват кошмари. Оказа се, че най-ефикасно действие има половин таблетка.
Поне за другите.
Франи вземаше своята всяка вечер, но не я изпиваше. Не знаеше дали това лекарство може да навреди на бебето, но не искаше да поема никакви рискове. Твърдяха, че дори аспиринът може да наруши хромозомната верига. Затова се налагаше стоически да търпи кошмарите. Точно така, стоически. Един от тях й се явяваше най-често. Вероятно и другите сънища постепенно щяха да се слеят с него. Сънуваше, че си е у дома в Огънкуит и лошият човек я гони. Нагоре-надолу по тъмните коридори, в хола на майка й, където часовникът продължаваше да отмерва хода на сезоните. Знаеше, че може да му се изплъзне лесно, ако не трябваше да носи тялото със себе си. Това бе тялото на баща й, увито в чаршафа, и Франи знаеше, че ако го изпусне, зловещият човек ще му стори нещо, ще го оскверни по отвратителен начин. Затова продължаваше да тича, но усещаше, че той е все по-близо и по-близо и че скоро ще почувства ръката му, топла и гнусна, на рамото си. Тогава ще й се подкосят краката, ще почувства слабост и увитият в чаршаф труп на баща й ще се изплъзне от ръцете й. Тя ще се обърне към него, готова да му каже: „Вземи го, прави каквото искаш, не ме е грижа, само престани да ме преследваш.“
Тогава го виждаше, облечен в расо с качулка на главата, която скриваше цялото му лице, с изключение на щастливата му, широка усмивка. А в едната си ръка държеше извита закачалка. Тогава именно ужасът я връхлиташе като удар с боксова ръкавица и тя се пробуждаше цялата мокра и лепкава от пот, с разтуптяно сърце. Не искаше никога вече да заспива.
Защото той не искаше тялото на покойния й баща. Искаше живото бебе в утробата й.
Тя отново се обърна на другата страна. Ако не успееше скоро да заспи, наистина щеше да извади дневника си. Беше започнала да си води записки от 5 юли. Правеше го до известна степен заради бебето. Това беше проява на вярата й, на искрената й вяра, че бебето ще живее. Франи искаше то да научи какъв е бил животът преди раждането му. Как болестта се беше разпространила в едно градче, наречено Огьнкуит, как тя и Харолд бяха тръгнали да пътуват и какво се беше случило по пътя с тях. Искаше детето да знае всичко.
Виждаше добре на лунната светлина, за да може да пише. Обикновено след две-три страници се унасяше. Това май не говореше много хубаво за литературната й дарба. Преди да прибегне до дневника обаче, щеше да се опита още веднъж да заспи.