Затвори очи.
Продължи да си мисли за Харолд.
Напрежението можеше малко да спадне, когато Марк и Перион се присъединиха към тях, ако те вече не бяха двойка. Перион беше на тридесет и три, с единадесет години по-възрастна от Марк, но в новия свят тези неща бяха загубили значението си. Бяха се търсили, намерили и явно възнамеряваха да останат заедно. Перион довери на Франи, че искат да си имат бебе. „Слава Богу, че преди взимах противозачатъчни — каза й Пери. — Ако ми бяха сложили спирала, представяш ли си как сега щях да си я вадя сама?“
Франи за малко щеше да й каже, че е бременна (вече беше в третия месец), ала нещо я накара да си замълчи. Страхуваше се, че тази новина може да се отрази зле и на без това сложната ситуация, в която се намираха.
И така вече бяха шестима. Глен твърдо отказваше да кара мотоциклет, а се возеше отзад със Стю или с Харолд. Но положението не се беше променило никак, въпреки че към групата им се беше присъединила още една жена.
А ти, Франи? Какво искаш ти самата?
„Щом ми се налага да живея в този свят — мислеше си тя, — и в мен тиктака биологическият часовник, отмервайки шестте месеца, които ми остават до раждането, то бих искала някой като Стю Редман да бъде мъжът до мен. Не, не някой като него. Искам него. Ето това е, казано съвсем ясно и просто.“
Сега, след краха на тяхната цивилизация, всички украси и хромирани заврънкулки бяха смъкнати от двигателя на човешкото общество. Глен Бейтман често обичаше да се разпростира на тази тема, за радост на Харолд.
„Щом ще бъда откровена, по-добре да съм откровена докрай“ — мислеше си Франи. В тази връзка беше стигнала до заключението, че еманципацията на жените не е нищо друго освен продукт на технократското общество. Жените бяха зависими от физиката си. Бяха по-дребни, по-слаби. Мъжете не можеха да забременяват, а жените можеха — това беше известно на всяко четиригодишно хлапе. А бременната жена е изключително уязвимо човешко същество. Цивилизацията беше осигурила „чадър“ на трезвия, здрав разум, под който можеха да застанат спокойно и двата пола. Свобода и равенство на половете — тези думи казваха всичко. Преди тяхната цивилизация, със старателно изградената система на милосърдие и защита, жените са били робини. „Няма нужда да разкрасяваме истината с излишни думи“ — помисли си Франи. Жените са си били чисто и просто робини. После дошъл краят на лошите дни. И женското кредо, което е трябвало да окачат в офисите на списанието „Мисис“, е следното: „Благодарим ви, мъже, за влаковете. Благодарим ви, мъже, че измислихте автомобила и че избихте индианците, които смятаха, че имат право да останат в Америка, понеже са живели тук, преди да дойдете вие. Благодарим ви, мъже, за болниците, полицията и училищата. Сега бихме искали и ние да гласуваме и сами да определяме съдбата си. Навремето бяхме робини, но сега нещата не стоят така. Дните на робството са отдавна минали. Вече не трябва да съм робиня, както не ми и трябва малка платноходка, за да прекося Атлантика, ако искам. Самолетите са по-сигурно и по-бързо средство от платноходките и в свободата има повече смисъл, отколкото в робството. Не се страхувам да летя. Благодарим ви, мъже.“ Какво можеха да им отговорят на това? Простаците се възмущаваха от изгарянето на сутиени, реакционерите играеха своите дребни интелектуални игрички, а истината се усмихваше доволно. Сега всичко се беше променило само за няколко си седмици — точно до каква степен, само времето можеше да покаже. Ала когато лежеше нощем в постелята си, Франи усещаше несъмнено нужда от мъж. О, Господи, колко много искаше да има до себе си мъж.
Въпросът не беше в това да търси закрила за себе си и бебето. Стю я привличаше, особено в сравнение с Джес Райдър. Беше спокоен, уравновесен, опитен и най-вече не беше по израза на баща й „двадесет килограма лайна, натъпкани в десеткилограмов чувал“.
Тя също го привличаше. Чувстваше го прекрасно. Беше го разбрала на 4 юли, когато обядваха в празния ресторант. Само за един миг погледите им се срещнаха и между тях лумна огън. Тя вярваше, че и Стю си дава сметка за нейните чувства, но че изчаква и я оставя сама да реши какво ще прави. Първо Франи бе тръгнала с Харолд, следователно бе негова робиня. По какъв отвратителен начин разсъждаваха мъжете, ала май пак щяха да живеят в един отвратително мъжки свят, поне известно време.
Как нямаше някоя жена и за Харолд! А Франи не можеше да чака дълго. Спомни си деня, когато Харолд се опита по своя непохватен начин да прави секс с нея, за да утвърди правото си на собственост над нея. Кога беше това? Преди две седмици? Струваше й се, че бе много по-отдавна. Миналото й се струваше някак разтеглено във времето, като турски локум. Заради тия тревожни мисли какво да прави с Харолд и притесненията й как ще реагира той, ако отидеше при Стю, а и заради кошмарите, нямаше никога да успее заспи.