Стю дръпна Франи и Глен настрана и попита тихо:
— Имате ли някаква идея как да постъпим? Честно казано, нямам представа какво може да се направи. Тя ужасно се ядоса на Харолд, когато предложи да дадем аспирин на Марк, а на мен дори и това не ми беше дошло на ума.
— Просто е много разстроена — обади се Франи.
— Може да има проблеми със стомаха — въздъхна Глен. — Да е ял трудносмилаема храна. Ако се изходи, може да му олекне.
Франи поклати отрицателно глава.
— Не, не ми прилича на такова нещо. Ако имаше запек или нещо от този род, нямаше да му се качва температурата. А и не мисля, че коремът му щеше да е толкова подут.
Коремът му изглеждаше така, сякаш някакъв тумор се бе развил в него за една нощ. Прилошаваше й само при мисълта за състоянието на Марк. Не си спомняше някога да се е чувствала така изплашена, освен когато сънуваше онези кошмари. Какво каза Харолд преди малко? „Сред нас няма лекар.“ Това беше истина. Това беше ужасната истина, която проблесна като светкавица. Колко самотни бяха. Колко безпомощни. Като акробати, които изпълняват номера си на опънато високо над земята въже, а са забравили да поставят под него предпазната мрежа. Погледна напрегнатото лице на Глен, после на Стю. И двамата бяха силно разтревожени, но не знаеха какво да предприемат.
Зад тях Марк отново изстена. Перион също извика, сякаш и тя изпитваше болка. „И в известен смисъл сигурно е така“ — помисли си Франи.
— Какво ще правим? — попита ги тя безпомощно. Мислеше за бебето и един и същи страховит въпрос дълбаеше съзнанието й: какво да прави, ако се наложи цезарово сечение? Какво ще прави, ако се наложи цезарово сечение? Какво…
Зад нея Марк отново нададе вик, сякаш изричаше някакво ужасно пророчество, и Франи почувства омраза към него. Спогледаха се разтреперани в мрака.
6 юли 1990 г.
След доста убеждаване господин Бейтман се съгласи да дойде с нас. Каза, че след всички статии, които е написал (твърди, че нарочно е използвал трудни за разбиране думи, за да не може никой да разбере какви елементарни идеи развива всъщност), и след като е отегчавал студентите си цели двадесет години със „Социология I и II част“, наред със социология на антисоциалното поведение и социология на селото, е решил, че не може да си позволи да пропусне тази възможност.
Стю го попита за каква възможност става дума.
— Мисля, че е повече от ясно — отвърна Харолд по оня непоносимо надут начин, така типичен за него. Понякога Харолд е голяма душица, но понякога се държи като истински грандоман, както се държа и тази вечер. — Господин Бейтман…
— Ако обичаш, наричай ме Глен — каза съвсем тихичко ученият, ала Харолд му хвърли такъв бесен поглед, все едно Глен го беше обвинил, че страда от някаква венерическа болест.
— Глен като социолог вижда прекрасната възможност да изследва човешкото общество от първа ръка, смятам аз. Иска да провери съотношението на фактите към теорията.
Е, без да се разпростирам в подробности, Глен (ще го наричам така, понеже такова е и неговото желание) се съгласи в основни линии с Харолд, но добави:
— Развил съм няколко теории и, бих искал да намеря доказателства или опровержения за валидността им. Не вярвам, че човекът, който ще се роди от пепелта на супер-грипа, ще прилича по нещо на човека, пръкнал се в долината на Нил. Това е една от моите теории.
— Защото всичко чака отново да се възроди — промълви Стю. Каза го толкова мрачно, че дори Харолд се изненада и го погледна някак странно. Глен само кимна.
— Точно така. Технократското общество напусна игрището, образно казано, но баскетболните топки още се търкалят по него. Ще се появи някой, който помни правилата на играта и ще научи останалите на нея. Добре казано, нали? Трябва да си го запиша.
(Е, аз вече го записах, в случай, че той забрави. Кой знае?)
— Говориш така, сякаш вярваш, че всичко ще започне отново — надпреварата във въоръжаването, замърсяването на околната среда и така нататък — рече Харолд. — Това също ли е част от теориите ти?
— Не съвсем — отвърна Глен и тъкмо се готвеше да продължи с обясненията, когато Харолд се впусна да излага собствената си теория. Не мога да възпроизведа дума по дума това, което каза, но в общи линии смисълът беше, че той имал много лошо мнение за хората като цяло, но не смятал, че са чак толкова тъпи. Каза, че навярно сега ще бъдат създадени допълнителни закони, с които щяло да се забрани на хората да се занимават с такива опасни чудесии като ядрени взривове и с флакони, съдържащи въглероден двуокис, и с други подобни. Запомних едно негово изречение добре, защото беше особено красноречиво и точно казано: „Това, че Гордиевият възел бе разсечен, не значи, че като се захванем за работа, трябва пак да го вържем по същия начин.“