И можеш ли да си представиш какво направи Глен Бейтман тогава? Добрият човек, който рисува отвратителни картини? Отиде и ритна мъртвия в лицето. Харолд изпъшка едва чуто, сякаш бяха ритнали него. Глен се подготви да го ритне пак.
— Не! — изкрещя Харолд, но въпреки това онзи ритна мъртвеца. После се обърна, изтри уста с опакото на ръката си, но в очите му го нямаше онзи израз на риба, останала на сухо.
— Хайде да се махаме. Стю беше прав. Тук всички са мъртви.
Излязохме навън. Стю седеше с гръб към желязната врата и високата каменна ограда, която опасваше центъра. Прииска ми се да… о, хайде, де, Франи, с кого можеш да го споделиш, ако не с дневника си? Исках да се затичам към него, да го прегърна и целуна, да му кажа, че се срамувам, задето не му повярвахме. Че се срамувам за това как всички ние се оплаквахме какво сме преживели по време на епидемията, а той думичка не обели за човека, който едва не го е убил.
О, Господи, започвам да се влюбвам в него! Мисля, че съм най-влюбената жена на земята и ако не беше Харолд, щях да поема риска и да му се обясня. Както и да е (винаги има по едно „както и да е“, въпреки че почти не си чувствам пръстите от писане), именно тогава Стю ни каза, че иска да отиде в Небраска, да провери дали в съня му има нещо вярно. Изглеждаше смутен, но твърдо решен да не отстъпва. Очакваше Харолд пак да започне да се заяжда с него, но съгражданинът му явно бе изваден от релси от „обиколката“ ни из Стовингтьн, така че прояви съпротива само проформа. Но млъкна съвсем, когато Глен ни разказа с пестеливи думи съня си от предишната нощ, когато и на него му се явила старата негърка.
— Разбира се, може да е било само защото Стю ни разказа за своя сън — каза той, леко изчервявайки се, — но моят сън много приличаше на неговия.
Харолд каза, че само това може да е обяснението, но Стю го прекъсна:
— Чакай малко, имам една идея.
Идеята му беше всеки от нас да вземе лист и да напише всичко, което може да си спомни за сънищата си през изминалата седмица, и после да сравним написаното. Този подход можеше да се определи като научен, така че Харолд нямаше за какво да се захване.
Е, единственото, което съм сънувала няколко пъти, вече е записано в дневника ми, затова няма да се повтарям. За експеримента написах всичко, свързано с баща ми, но пропуснах онази част от съня за бебето и за закачалката, с която той винаги ме гони.
Когато сравнихме написаното, резултатите бяха удивителни.
Харолд и Стю бяха сънували като мене „лошия човек“, както го наричам. В сънищата на двама ни със Стю той се явява като монах в черно расо без различими черти на лицето, което е винаги в сянка. Харолд беше написал, че в неговите сънища лошият човек винаги седял в някой тъмен вход и „като сводник“ го викал с пръст. Понякога виждал краката му и блясъка в очите му — „очи като на невестулка“, беше писал той.
Сънищата на Стю и Глен за старата жена са почти идентични. Приликите са твърде много, за да навлизам в подробности (тоест казвам по заобиколен начин, че пръстите ми са се схванали от писане). Но и според двамата тя се намира в Полк Каунти, Небраска, макар че не можаха да стигнат до единно мнение по въпроса за името на града. Стю каза, че е Холингфорд Хоум, а Глен — че е Хемингуей Хоум. И тук няма голяма разлика. Двамата са уверени, че ще могат да го намерят. (Забележка: Е, дневнико, аз смятам, че името е Хемингфорд Хоум.)
— Това е невероятно — каза Глен. — Изглежда, всички ние имаме еднакви психологически преживявания.
Харолд естествено се отнесе с пренебрежение към тази забележка, но, изглежда, и той разбираше, че нашият малък експеримент предоставяше доста храна за размисъл. Съгласи се само защото „трябва все някъде да отидем“. Тръгваме утре сутрин. Уплашена съм и съм развълнувана, но най-вече се радвам, че ще напуснем скоро Стовингтън, който е истинска гробница. Предпочитам старицата сто пъти пред лошия човек.
Беше малко след дванадесет на обяд.
Перион бе заспала от изтощение да Марк, когото бяха преместили внимателно на сянка още преди два часа. Той ту изпадаше в безсъзнание, ту се свестяваше, и на всички беше по-лесно, когато беше в безсъзнание. През нощта беше стискал зъби, но след зазоряване не можеше повече да търпи болката и се опомняше, виковете му смразяваха кръвта им. Те само стояха и се гледаха безпомощно. Никой не пожела да обядва.